Националният отбор по художествена гимнастика ще играе след броени часове на европейското първенство. Но българските журналисти обявиха, че не искаме медали. Медалите били кървави. И понеже всички искаме да кажем какво искаме, а не кое е добро, кое е красиво и кое е справедливо, ще се включа и аз, като фен.
Не искам да има спортна журналистика в България, ако ще излизат статии на ниво несвързан монолог на принципно апатичен, но по случайност нахъсан, пиян некадърник в празна и мръсна квартална кръчма. Пазете си тези недодялани мисли за себе си. Не ви искам. Не искам да лъжете повече, не искам да омаловажвате труда на по-талантливите от вас, не искам да използвате страданието на едно болно момиче за сензации.
Колкото до медалите, не сте прави. Медалите не са кървави. Те са много по-лоши от проливане на кръв. Те, и без кръв, безмилостно и абсолютно безвъзвратно отнемат живот.
Да, прочетохте го, тези медали струват човешки живот. Те струват хиляди часове в залата, които никога няма да се върнат. Часове, които не са прекарани с близки хора, в разходки сред природата, в сън, в почивка, в писане на домашни. Часове, в които, докато такива като нас се гневят и радват на по-талантливите от нас, по-талантливите от нас работят зверски. През съботите и неделите също. Без почивки за кафе и цигара. Без шоколад. Без алкохол. Отнети хиляди часове, в които се живее!
Тези медали струват синини по тялото, контузени глезени и колене, проблеми с гърба, нечовешка умора, глад. Има мъчителни, безкрайни тренировъчни цикли, в които стотици пъти повтаряш едно и също движение. Има и нощи прекарани в страх, че ако нещо не е както трябва някой като вас ще напише: плюя ви на медалите. Има болка. Има всекидневна отговорност. Има дълги пътувания до непознати места, студени зали, задушни хотели, тежки куфари, раздели, конфликти, непразнувани рождени дни. Има съперничество. Има кураж да излезеш пред хиляди хора. Има несправедливо съдийство. Има малшанс. Има, повече от всичко, борба със самия себе си.
Учудвате се как, след всичко това, някой ще иска да тренира, нали? Удивително е. Човешкият дух и човешкото тяло, каквито ни ги показва гимнастиката, са абсолютният максимум, на който е способно една човешко същество. И въпреки всичко, има хора, които, доброволно, избират да надскачат себе си всеки ден. Това е техен избор.
Не ваш.
От вас, обаче, никой не иска кървави медали. След като смятате, че жертвите не си струват, не аполодирайте нашия национален отбор. Защото, през 2014-та, когато те станаха световни шампионки, те правеха същите жертви, каквито правят и сега. Тогава медалите не бяха обявени за кървави, но сега, когато едно красиво момиче посегна на живота си, сега се замислихте за тяхната истинска цена. Това ли ви е нужно, за да оцените колко е тежко да си световен шампион? Някой да е на прага на смъртта?
Знаете ли кои хора имат нужда да се сблъскат със смъртта, за да осъзнаят очевидни неща? Тези, които не умеят да разбират и ценят живота.
Съжалявам, не разбирате нито живота, нито спорта, нито истинската цена на успеха, който никога не сте постигали със, истински собствен труд. Защото да пишеш измислици не е успех. Дори ако ги четат.
Може би не искате да знаете, но е истина: шампионите не се създават лесно. Шампионите са способни да изпитват болка, страх, отчаяние. Въпреки това истинските шампиони не са като вас. Те не търсят евтината сензация на гърба на чуждата болка и шок.
Свободни сте да не харесвате такива шампиони. Шампиони, които се борят до кръв за своята цел. Няма значение дали ги харесвате: няма да има различни. Те всички са хора, способни на жертви и на безкрайна отдаденост. И те, като всички нас, понякога боледуват. Но истинските шампиони надживяват постоянно завистта и желанието да търсиш вина в другите за своите собствени разочарования.
Да, медалите винаги са били кървави. Но медалите сами по себе си не водят никого до опит за самоубийство. Какво води до това имат право да се произнесат само лекарите.
Ще кажа и друго: години наред Илиана Раева изграждаше и лансираше Цветелина Стоянова като състезател: и в индивидуалното, и в ансамбъла. Често пъти и за сметка на други деца. Да я обвините, че не е направила всичко по силите си за това момиче е нелепо. Тези, които пишат и четат за спорт редовно, а не само когато има сензация, знаят колко хвърли Илиана в това дете. Но българските спортни журналист не знаят това, защото повечето от тях дори не знаят имената на момичетата в отбора. Те ги научават само ако дойде време за скандални разкрития: тоест, за писане на лъжи.
Най-тъжното от всичко е, че за да НЕ пишеш лъжи не се иска много. Не се иска нито пот, нито кръв. Няма нужда да си шампион. Нужно е да си просто човек, който се отнася с внимание и уважение към своя собствен труд. Първо към своя труд, след това към труда на другите! Себеуважаващ се човек не би написал неща, за които няма доказателства, просто ей така, за да бърка в раните на другите.
Всъщност, никой човечен човек не би го сторил. Би замълчал.
Не бъдете шампиони. Не бъдете журналисти. Не бъдете фенове на гимнастиката. Не аплодирайте кървавите медали на тези, които са посветили живота си на спорта. Бъдете просто човеци.
Показват се публикациите с етикет художествена гимнастика. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет художествена гимнастика. Показване на всички публикации
петък, юни 13
Футболно-гимнастическо
Минаха 20 години, откакто България е имала абсолютна европейска шампионка по художествена гимнастика. И откакто България се класира на финали на Световната купа по футбол.
Преди 20 години в Солун, Мария Петрова победи и рускини, и белорускини, и украинки. Това беше едно от големите състезания, на които родителите й са я гледали в залата, а не по телевизията, сподели Мария с вълнение. Амина Зарипова, бронзовата медалистка от Солун, и успешна руска треньорка сега, подари цвете на Мария с думите: "Аз си знаех, че ще бъдеш първа." Ето я Мария днес, като лидер сред международните съдийки. Благодаря за снимката на Лидия Роздилски:
Цял живот ще остана благодарна на Мария за красотата, силата и вдъхновението, което даде и дава на своите фенове!
А колкото до футболната еуфория, искам да споделя малко фенски размисли. Гледах, тайно, в работно време, от стаята за почивка в нашия офис, първото полувреме на мача между Хърватска и Бразилия. И трябва да си призная, че се разплаках след първия гол, както и след втория. Ето защо.
Живяла съм 10 щастливи месеца в Бразилия. Когато ходих на мач там, той беше финала на тяхната "Б" група. Дойдоха 65 000 души, от тях 5 000 влезли в стадиона без билети. Стори ми се, че 64 999 си бяха купили, макар и с последните си пари, фанелката на своя отбор. Само аз се мъдрех там по един бял потник, неподготвена. Знам,че цялото население на Бразилия плаче и ликува със своя отбор.
Но когато Хърватска вкара първия гол в мача, не можах да не си помисля за уж малкия човек, от малката държава, който има 10 секунди, за да се изправи срещу най-силните в света и да отбележи гол. Мислех си за неочакваните обрати, за изстраданите с години победи. И си мислех колко искам един ден да видя български отбор да накара цял свят да трепне. Бил той гиомнастически или футболен.
Мислех си и за тези момчета, от бразилския отбор. Много от тях израсват само с мечтата си, в къщи без ток и вода, но винаги с топка и с фанелка на любимия отбор. Знаете ли, че в Бразилия виждах деца, които ходеха по 3-4 километра пеша в ужасна жега, защото нямат пари за автобус, но искат да стигнат до стадиона за тренировка? Няма да забравя как в най-бедния квартал, имаше състезание по футбол между улицата, и ритаха топка сред пясъка, защото там улиците не са асфалтирани. Да си влюбен в играта при всякакви условия, това е Бразилия!
Тогава, през 2002-ра, аз занесох на стадиона в моя квартал една топка за художествена гимнастика и всеки направи малка демонстрация на умения. Написах и съчинение от 40 страници на чист португалски за ролята на футбола в живота на тийнейджърите от бедни семейства. И мисля, че всичките 40 страници казват: с вас съм, с вас съм до край, а вие сте бъдещето.
Ето го, през 2014-та, този млад бразилски отбор.Сред милионите бразилски таланти, тези 11 на стадиона носят една огромна сила и отговорност: да накарат следващите да вярват в мечтата. Да направят 200 милиона души щастливи!
Питам се дали родителите на тези момчета някога са сънували този красив, огромен, вълнуващ се като безкрайно могъщо море стадион, ще се изправи на крака за тяхното дете. Защото много от тези родители, точно като семейството на Мария Петрова, просто треперят пред телевизора.
Да се бориш, да преследваш, без да трепнеш, целта, да тръгнеш не от нулата, а почти от отрицателните стойности, и да стигнеш до там, че милиони хора да се радват и да плачат с теб. Какво повече от това може да дадеш на другите като личност?
Гледам и си казвам: това е върхът! Преди 20 години, България достигна този връх. Нека мечтаем смело!
Преди 20 години в Солун, Мария Петрова победи и рускини, и белорускини, и украинки. Това беше едно от големите състезания, на които родителите й са я гледали в залата, а не по телевизията, сподели Мария с вълнение. Амина Зарипова, бронзовата медалистка от Солун, и успешна руска треньорка сега, подари цвете на Мария с думите: "Аз си знаех, че ще бъдеш първа." Ето я Мария днес, като лидер сред международните съдийки. Благодаря за снимката на Лидия Роздилски:
Цял живот ще остана благодарна на Мария за красотата, силата и вдъхновението, което даде и дава на своите фенове!
А колкото до футболната еуфория, искам да споделя малко фенски размисли. Гледах, тайно, в работно време, от стаята за почивка в нашия офис, първото полувреме на мача между Хърватска и Бразилия. И трябва да си призная, че се разплаках след първия гол, както и след втория. Ето защо.
Живяла съм 10 щастливи месеца в Бразилия. Когато ходих на мач там, той беше финала на тяхната "Б" група. Дойдоха 65 000 души, от тях 5 000 влезли в стадиона без билети. Стори ми се, че 64 999 си бяха купили, макар и с последните си пари, фанелката на своя отбор. Само аз се мъдрех там по един бял потник, неподготвена. Знам,че цялото население на Бразилия плаче и ликува със своя отбор.
Но когато Хърватска вкара първия гол в мача, не можах да не си помисля за уж малкия човек, от малката държава, който има 10 секунди, за да се изправи срещу най-силните в света и да отбележи гол. Мислех си за неочакваните обрати, за изстраданите с години победи. И си мислех колко искам един ден да видя български отбор да накара цял свят да трепне. Бил той гиомнастически или футболен.
Мислех си и за тези момчета, от бразилския отбор. Много от тях израсват само с мечтата си, в къщи без ток и вода, но винаги с топка и с фанелка на любимия отбор. Знаете ли, че в Бразилия виждах деца, които ходеха по 3-4 километра пеша в ужасна жега, защото нямат пари за автобус, но искат да стигнат до стадиона за тренировка? Няма да забравя как в най-бедния квартал, имаше състезание по футбол между улицата, и ритаха топка сред пясъка, защото там улиците не са асфалтирани. Да си влюбен в играта при всякакви условия, това е Бразилия!
Тогава, през 2002-ра, аз занесох на стадиона в моя квартал една топка за художествена гимнастика и всеки направи малка демонстрация на умения. Написах и съчинение от 40 страници на чист португалски за ролята на футбола в живота на тийнейджърите от бедни семейства. И мисля, че всичките 40 страници казват: с вас съм, с вас съм до край, а вие сте бъдещето.
Ето го, през 2014-та, този млад бразилски отбор.Сред милионите бразилски таланти, тези 11 на стадиона носят една огромна сила и отговорност: да накарат следващите да вярват в мечтата. Да направят 200 милиона души щастливи!
Питам се дали родителите на тези момчета някога са сънували този красив, огромен, вълнуващ се като безкрайно могъщо море стадион, ще се изправи на крака за тяхното дете. Защото много от тези родители, точно като семейството на Мария Петрова, просто треперят пред телевизора.
Гледам и си казвам: това е върхът! Преди 20 години, България достигна този връх. Нека мечтаем смело!
вторник, март 11
За ядосването, с уважение
Една читателка и сродна душа ме посъветва да публикувам на български това, което съм написала в английския си блог за правото (и задължението) да се ядосаш на някой. В моя английски блог бях сложила видео на Ирина Винер, най-успешната руска треньорка по художестввена гимнастика, в което тя се кара на Зарина Гизикова след едно слабо изиграно съчетание с бухалки от европейското през 2002. Вижда се ясно, че Винер се държи грубо с тази гимнастичка, а малко преди това във видеото е показано също как треньорката нарича олимпийската шампионка Алина Кабаева "дебела." Ето го видеото,което можете да пропуснете да гледате:
)
Знаете ли какво друго можете да пропуснете? Глупавите изказвания на злонамерени хора, че Нешка Робева биела момичетата с бухалки, душала ги с ленти, нагрубявала ги. Тези неща или са откровено неверени или, в най-добрия случай, хилядократно преувеличени.
Всеки от вас, сигурна съм, понякога се е ядосвал за глупости. Хората се ядосват всеки ден на по-неумели от тях шофьори и крещят по време на задръстванията. Ядосват се, когато продавач в магазин се прави, че "няма дребни." Или когато чакат на опашка. Когато някой пуши в асансьора. Когато в 3:30 сутринта съседът си е пуснал я Бритни Спиърс, я Лепа Брена, и цялата сграда се тресе. Когато хората паркират така, че да пречат на целия свят. Когато някой идва бодро в 2 следобяд за среща в 12.
Само че... малцина са имали възможността да се ядосат на някой, с който работят по 50 часа седмично в продължение на години и който е много, ама много талантлив. Достатъчно талантлив, за да искаш да прекарваш повече време с този човек, отколкото с който и да е друг. Такъв е случаят на ядосаните треньорки, които по цял ден отработват различни елементи с едни от най-талантливите спортистки в света и ги е яд, при това с пълно основание, че някой като Гизикова изпуска бухалките на голямо състезание, след като стотици пъти ги е изиграла перфектно в тренировъчната зала.
Има и друго. В Русия има много деца със страхотни качества и всяка година, стотици от тях се явяват на конкурси, защото искат да работят с националната треньорка Ирина Винер. Така че Винер можеше просто да си спести грубостите пред камерата, да изгони сгрешилата гимнастичка от отбора и да приеме някоя от резервите, които с пот и кръв се борят за позицията на Гизикова. Но причината за яда на треньорката не е грешката, не е възможността да загубят златния медал, не е липсата на други талантливи деца. Единствената причина да си толкова ядосана е, защото ти пука.
Разберете, тук не говорим за изтормозен шофьор, който размахва среден пръст по време на задръстване. Нито за неуравновесен тийнейджър. Говорим за човек на средна възраст, световноизвестен професионалист, който всеки месец извежда деца на състезания, стои пред камера, дава интервюта. И който е работил със стотици състезателки, всяка поне толкова талантлива, колкото другите.
Винер никога не би се ядосала на Гизикова, ако не я харесваше и уважаваше като спортист и човек. Ако не я харесваше и уважаваше, тя също никога не би избрала да работи с нея.
Вярно е, че ядосването няма да промени нищо. Но, повярвайте ми, когато Винер крещи на Гизикова, тя не очаква, че изпуснатите бухалки магически ще се вдигнат от пода. Ядосването не е начин за постигане на цел и никой не се ядосва с тайната надежда да направи света по-добър. Целите (като например целта да изиграеш едно съчетание сто пъти без грешка) са вече изпълнени. В залата, където всяка треньорка работи с тези, в които е избрала да вложи своя талант, труд и любов.
Става дума за дълбока връзка, която води до определени очаквания. Наречете го каквото искате. Аз го наричам: да се посветиш на другия човек. Това е направила треньорката, като е прекарала безброй часове точно с тази гимнастичка.
Всеки от нас избира обкръжението си, макар и да нямаме толкова кандидати, колкото Винер, нали? ;-) И всеки има правото да се ядоса на хората, от които очаква най-доброто: тези, за които му пука. Другият вариант е да не вярва в тях и никога да не започва нищо сериозно.
Колкото до мен, аз ставам нетърпима дори за себе си, когато съм ядосана. Тук следва лично отклонение, което също може да не четете.
Преди близо 10 години загубих приятел, един от най-талантливите хора, които някога съм срещала и ще срещна. Той почина на няма и 25 години, по нелеп начин. Занимаваше се с театър, не с гимнастика. И не съм му била треньор, но около 10 години си бях представяла как ще го гледам на най-големите световни сцени. Опитах се да си кажа, че животът е...просто такъв, че тези, които губим са винаги в сърцата ни, че може би за тях вселената държи някакво още по-хубаво място от планетата Земя. Вече близо 10 години моят приятел се явява в сънищата ми и във всеки сън той има нещо да ми каже, но не може да говори. Тежеше ми като камък ми тази немота, неизказаните послания, които не са от него за мен; те са от мен за мен.
Затова преди няколко часа отидох пред един театър и 10 минути мислено крещях: "Защо си отиде? Как можа да направиш нещата, които направи...и да не направиш другите, които чакахме от теб. Ние тук сме лишени от толкова много надежда, лесно ти е на теб!..." Абе, не искате да знаете какви неща може да крещи някой по адрес на мъртвите си приятели. Какво значи да се разделяш с години от мечти.
Знам, абсолютно нищо няма да се промени. Ядосването, освен всичко друго, не връща времето назад. Само че нито аз, нито никой, който истински цени друг човек, не би могъл просто да отвори нова страница от объркания летопис на живота и да каже, че трудът, вниманието, надеждите, които е вложил, ей така, ще престанат да имат значение.
Обещавам ви, ако от време на време се ядосвате на тези, които считате за важни и ценни, няма да се превърнете в по-слаби хора.
Да си ядосан всъщност е избор, направен в мига, когато вложиш вниманието си в другия човек. И то само ако вниманието е заслужено.
)
Знаете ли какво друго можете да пропуснете? Глупавите изказвания на злонамерени хора, че Нешка Робева биела момичетата с бухалки, душала ги с ленти, нагрубявала ги. Тези неща или са откровено неверени или, в най-добрия случай, хилядократно преувеличени.
Всеки от вас, сигурна съм, понякога се е ядосвал за глупости. Хората се ядосват всеки ден на по-неумели от тях шофьори и крещят по време на задръстванията. Ядосват се, когато продавач в магазин се прави, че "няма дребни." Или когато чакат на опашка. Когато някой пуши в асансьора. Когато в 3:30 сутринта съседът си е пуснал я Бритни Спиърс, я Лепа Брена, и цялата сграда се тресе. Когато хората паркират така, че да пречат на целия свят. Когато някой идва бодро в 2 следобяд за среща в 12.
Само че... малцина са имали възможността да се ядосат на някой, с който работят по 50 часа седмично в продължение на години и който е много, ама много талантлив. Достатъчно талантлив, за да искаш да прекарваш повече време с този човек, отколкото с който и да е друг. Такъв е случаят на ядосаните треньорки, които по цял ден отработват различни елементи с едни от най-талантливите спортистки в света и ги е яд, при това с пълно основание, че някой като Гизикова изпуска бухалките на голямо състезание, след като стотици пъти ги е изиграла перфектно в тренировъчната зала.
Има и друго. В Русия има много деца със страхотни качества и всяка година, стотици от тях се явяват на конкурси, защото искат да работят с националната треньорка Ирина Винер. Така че Винер можеше просто да си спести грубостите пред камерата, да изгони сгрешилата гимнастичка от отбора и да приеме някоя от резервите, които с пот и кръв се борят за позицията на Гизикова. Но причината за яда на треньорката не е грешката, не е възможността да загубят златния медал, не е липсата на други талантливи деца. Единствената причина да си толкова ядосана е, защото ти пука.
Разберете, тук не говорим за изтормозен шофьор, който размахва среден пръст по време на задръстване. Нито за неуравновесен тийнейджър. Говорим за човек на средна възраст, световноизвестен професионалист, който всеки месец извежда деца на състезания, стои пред камера, дава интервюта. И който е работил със стотици състезателки, всяка поне толкова талантлива, колкото другите.
Винер никога не би се ядосала на Гизикова, ако не я харесваше и уважаваше като спортист и човек. Ако не я харесваше и уважаваше, тя също никога не би избрала да работи с нея.
Вярно е, че ядосването няма да промени нищо. Но, повярвайте ми, когато Винер крещи на Гизикова, тя не очаква, че изпуснатите бухалки магически ще се вдигнат от пода. Ядосването не е начин за постигане на цел и никой не се ядосва с тайната надежда да направи света по-добър. Целите (като например целта да изиграеш едно съчетание сто пъти без грешка) са вече изпълнени. В залата, където всяка треньорка работи с тези, в които е избрала да вложи своя талант, труд и любов.
Става дума за дълбока връзка, която води до определени очаквания. Наречете го каквото искате. Аз го наричам: да се посветиш на другия човек. Това е направила треньорката, като е прекарала безброй часове точно с тази гимнастичка.
Всеки от нас избира обкръжението си, макар и да нямаме толкова кандидати, колкото Винер, нали? ;-) И всеки има правото да се ядоса на хората, от които очаква най-доброто: тези, за които му пука. Другият вариант е да не вярва в тях и никога да не започва нищо сериозно.
Колкото до мен, аз ставам нетърпима дори за себе си, когато съм ядосана. Тук следва лично отклонение, което също може да не четете.
Преди близо 10 години загубих приятел, един от най-талантливите хора, които някога съм срещала и ще срещна. Той почина на няма и 25 години, по нелеп начин. Занимаваше се с театър, не с гимнастика. И не съм му била треньор, но около 10 години си бях представяла как ще го гледам на най-големите световни сцени. Опитах се да си кажа, че животът е...просто такъв, че тези, които губим са винаги в сърцата ни, че може би за тях вселената държи някакво още по-хубаво място от планетата Земя. Вече близо 10 години моят приятел се явява в сънищата ми и във всеки сън той има нещо да ми каже, но не може да говори. Тежеше ми като камък ми тази немота, неизказаните послания, които не са от него за мен; те са от мен за мен.
Затова преди няколко часа отидох пред един театър и 10 минути мислено крещях: "Защо си отиде? Как можа да направиш нещата, които направи...и да не направиш другите, които чакахме от теб. Ние тук сме лишени от толкова много надежда, лесно ти е на теб!..." Абе, не искате да знаете какви неща може да крещи някой по адрес на мъртвите си приятели. Какво значи да се разделяш с години от мечти.
Знам, абсолютно нищо няма да се промени. Ядосването, освен всичко друго, не връща времето назад. Само че нито аз, нито никой, който истински цени друг човек, не би могъл просто да отвори нова страница от объркания летопис на живота и да каже, че трудът, вниманието, надеждите, които е вложил, ей така, ще престанат да имат значение.
Обещавам ви, ако от време на време се ядосвате на тези, които считате за важни и ценни, няма да се превърнете в по-слаби хора.
Да си ядосан всъщност е избор, направен в мига, когато вложиш вниманието си в другия човек. И то само ако вниманието е заслужено.
сряда, януари 29
За кюфтето, желираните гащи, щъркела и хипопотама: по гимнастически
От близо 20 години ходя по състезания по гимнастика и около мен седят различни величия: бивши гимнастички, треньорки, корепетитори, и най-вече, майки, лели, съседката от 6-тия етаж във всеки блок с гимнастичка, малки деца, по-големи деца, тук-таме и по някой баща или дядо...
През тези години успях да чуя много неща по адрес на гимнастички и треньорки. Като ги чуеш веднъж, после, и да искаш, не можеш да забравиш какво си чул. Подготвила съм една малка купчина бисери, а бисерите, както знаем, се намират сред тинята на дъното.... на бездънната човешка душа. Ето ги:
Между треньорки: "Вашата възпитаничка много е надебеляла. Надула се е като балон. Ако я боднеш с една губерка, ще изтече само мазнина и некадърност."
"Това дете има кръгли прасци, като репички. С тия прасци, далеч няма да стигне. Всички балетни позиции ги прави много грозно."
"Как може да е толкова ниска? Ами придвижва се по килима с едни малки стъпчици, не мога да я видя. Трябва да порасне метър и половина"
"Абе, Георгиева, тя сега е 1.50 м, като порасне още толкова, ще стане 3 метра."
", да де, дано тогава забележат, че не я бива."
"Гледай, гледай, защо това кюфте са го облекли в розово трико с финтифлюшки?"
"Задник като на хипопотам, а отпред: плоска като шахматна дъска"
"Треньорката на сещаш се кой клуб днес пак се е гримирала като крокодил на квартална седянка."
"Ти виждал ли си толкова дебели крака? Обиколката им е колкото на греди за футболна врата. Да я правим вратарка. Ще уплаши нападателите с това пембяно червило."
Майка: Тази гимнастичка е ощетена от природата. С това безизразно лице, с тия малки устни.
Бащата: Че на нея устни не й трябват, за да играе гимнастика.
Майка: Гошо! Гошо! И на теб не ти трябват, щото много приказваш. Я си трай.
" С едни дълги крака, стои като щъркел. Да си виждала щъркел да направи кълбо напред? Ами кисне с уреда под мишница на един крак. И с тоя нос, ще продупчи тавана на залата."
"Здравата се е засилила. Ще намуши дръжката на лентата в гащите на съдийките.
Баща: Е, то всички това искаме"
"Защо е толкова слаба? От главата й само уши се виждат."
"Кажи на госпожата, маме, че като имате синки по краката, ще играете с дълги трика. С тия бели крака на синки, като мухлясало сирене. А ти не можеш ли, като изпускаш бухалките, да не ти падат точно по краката?"
"Мамо, защо госпожата по балет е с коса като карфиол от туршия?"
Треньорка 1:По-грозни шанета не съм виждала. Ама върти се като уморен пор.
Друга треньорка: По-бавно ги прави. Аз уморен пор не съм виждала.
Треньорка 1: Е, виж в огледалото.
"В това съчетание е предвидено 4 гимнастички да се правят на октопод и да напипат топките с пипалата си, след което да омотаят всичко. В това време петата стои в позиция в ъгъла и гледа лошо."
"Уж нали ги избират да са еднакви в ансамбъла, защо едната е с врат като жираф? Ръцета й са къси, но вратът й стърчи над другите."
"Това дете е квадратно. С тези широки рамене, как се намуши в трикото, не знам."
"Пак е зашляпала като пингвин по килима с плоските стъпала. Ами поне на пингвините не са им криви краката."
"Мързи я, много я мързи. Ето сега закачи обръча на тавана, и чака тавана да падне, за да си направи елементите, в това време със сестра й тайно гризат солети като преяли мърши."
"И на мен толкова да ми тежаха задните части, и аз щях да си изкълча глезена. Няма такъв глезен, дето да понесе толкова кила."
"Като скача това момиче, едното й копито много странно стърчи."
"Засилва се за скок, като гладен носорог."
"Ти каза ли на госпожата, че в зелени трика с полички стоите като зелки? Да си го облече това тя вкъщи."
"Ужас, падна й едната цвичка от лапата, сега пируетите ще ги направи като пияна катерица."
"Пратете тяхната треньорка да си оскубе мустаците и веждите."
"Гледай, гледай, подрусват се все едно са със желирани гащи. То не може да ядеш като крава по цял ден. Американските гимнастички ядат бургери и на бургери са заприличали, само кетчуп липсва."
"Върти се като бургия, ще пробие дупка в килима."
"Тази е от друга държава, ама тренира с нашите. Виж, че има и други кривокраки крави."
И така. Нямам снимки на описаните и описващите, а не са й нужни, защото прилики с действителни лица, разбира се, НЯМА. Но ако някой ден се почувствате като мързелива желирана кифла с плоски стъпала, дълъг врат, и грим на таласъм, знайте, че някъде по света има някой, когото Вашите недостатъци правят щастлив. По няколко минути на седмица този човек се кефи да каже на леля си, баба си и дори на съседката колко кривокрако недостатъчен сте Вие, колко хипопотамски тромаво залитате по сцената на живота, в зелево зелените си дрехи. И как няколко козметички практически съществуват, за да се борят с Вашето окосмяване.
А през другото време всички работим, ядем, спим и понякога си кимаме с глава в асансьора.
вторник, август 27
Киевска феерия, софийски размисъл
Откриването на световното по художествена гимнастика в Киев започна вълшебно: с много красиви момичета, облечени в нежни, пастелни цветове и с изпълнение на Ириша Блохина, дъщерята на украинската треньорка Дерюгина. Ириша говори прекрасно английски и има много приятно излъчване.
Не мога да не се питам как София би посрещнала световния елит: дали с Преслава и Азис, или може би с изключителните танцьори от шоуто на Нешка Робева? Или по-малко и от двете, като компромисно решение? Аз от известно време, уви, не вярвам в компромисите. От компромисите на внимателните, учтивите и добродушните се възползват наглите и бездарните. И не печелят талантливите. Нито трудолюбивите.
Дано съдиите не направят поредните компромиси и да ощетят Яна Кудрявцева от Русия и Мелитина Станюта от Беларус: двете най-силни гимнастички в света в момента. И дано от българския щаб не писнем (пак и пак) как са ни ощетили. Не са ни ощетили, казвам ви предварително. Няма компромис, който би класирал българка преди Кудрявцева. За съжаление.
Не мога да не се питам как София би посрещнала световния елит: дали с Преслава и Азис, или може би с изключителните танцьори от шоуто на Нешка Робева? Или по-малко и от двете, като компромисно решение? Аз от известно време, уви, не вярвам в компромисите. От компромисите на внимателните, учтивите и добродушните се възползват наглите и бездарните. И не печелят талантливите. Нито трудолюбивите.
Дано съдиите не направят поредните компромиси и да ощетят Яна Кудрявцева от Русия и Мелитина Станюта от Беларус: двете най-силни гимнастички в света в момента. И дано от българския щаб не писнем (пак и пак) как са ни ощетили. Не са ни ощетили, казвам ви предварително. Няма компромис, който би класирал българка преди Кудрявцева. За съжаление.
понеделник, май 6
Бългаски триумф на световната купа в София
През изминалия уикенд феновете се радваха на златни медали и за Силвия Митева, и за ансамбъла на турнира за световната купа в София. Като гледам видеото ми се иска арена "Армеец" да беше още по-пълна с публика, но, за тези от нас, които бяха там само духом, ето и победното съчетание с лента на Силвия Митева:
Аз лично най-много харесвам обръча от програмата на Силвия тази година (не толкова лентата и бухалките, където за мен музикалният избор не хармонира с темеперамента на Силвия), но това, че Силвия победи и Кудрявцева, и Мамун от Русия на родна земя на лента, наистина ни дава голям повод за гордост. Тази година от състезанието в София отсъстваха само Станюта от Беларус и Максименко от Украина, а тях, за разлика от рускините, Силвия вече е изпреварвала много пъти. Силвия и нейните родители наистина постигнаха абсолютно всичко в спорта, за което бихме могли да мечтаем като фенове. Сълзите на радост, които видяхме у Силвия, са трогателни и за нас, зрителите, които я гледаме от много години, още от времето, когато дори не беше националка.
Ансамбълът на България също показа много силна и вдъхновена игра. За съжаление обаче отборите на Русия и Беларус направиха груби грешки. Не можем да разчитаме на такива грешки на всяко състезание. Затова се зарадвах, когато треньорката на ансамбъла Ина Ананиева каза, че й се иска и руският отбор да е играл без грешка. Въпреки това двата златни медала на ансамбъла също са страхотно постижение. От силните отбори отсъстваха Италия и Китай. Надявам се скоро нашите момичета да победят и тях.
Малко тъга ми донесе четвъртото място на ансамбъл-девойки в съпътстващия турнир. Да, те допуснаха грешка, но според мен заслужаваха да са на почетната стълбичка. Те наистина показват най-оригиналната композиция с 5 обръча в света в момента, за която вече писах тук. Въпреки това: браво на Камелия Дунавска, напред момичета!!!
Не се мина и без скандали: легендарната украинска треньорка Ирина Дерюгина гневно размаха листове с оценки и обвини организаторите за недотам доброто класиране на украинския ансамбъл. Реално погледнато, никой не е виновен на Украина, че години наред не могат да съберат достатъчно силен ансамбъл. Не само рускините и българките имат по-добри съчетания, но и Испания, Азербайджан, Беларус... За компенсация обаче, украинската състезателка Ганна Ризатдинова получи няколко съдийски реверанса във финалите на уредите. Така е, в този спорт, уви. Поне този път скандалът не е български, само победата.
Аз лично най-много харесвам обръча от програмата на Силвия тази година (не толкова лентата и бухалките, където за мен музикалният избор не хармонира с темеперамента на Силвия), но това, че Силвия победи и Кудрявцева, и Мамун от Русия на родна земя на лента, наистина ни дава голям повод за гордост. Тази година от състезанието в София отсъстваха само Станюта от Беларус и Максименко от Украина, а тях, за разлика от рускините, Силвия вече е изпреварвала много пъти. Силвия и нейните родители наистина постигнаха абсолютно всичко в спорта, за което бихме могли да мечтаем като фенове. Сълзите на радост, които видяхме у Силвия, са трогателни и за нас, зрителите, които я гледаме от много години, още от времето, когато дори не беше националка.
Ансамбълът на България също показа много силна и вдъхновена игра. За съжаление обаче отборите на Русия и Беларус направиха груби грешки. Не можем да разчитаме на такива грешки на всяко състезание. Затова се зарадвах, когато треньорката на ансамбъла Ина Ананиева каза, че й се иска и руският отбор да е играл без грешка. Въпреки това двата златни медала на ансамбъла също са страхотно постижение. От силните отбори отсъстваха Италия и Китай. Надявам се скоро нашите момичета да победят и тях.
Малко тъга ми донесе четвъртото място на ансамбъл-девойки в съпътстващия турнир. Да, те допуснаха грешка, но според мен заслужаваха да са на почетната стълбичка. Те наистина показват най-оригиналната композиция с 5 обръча в света в момента, за която вече писах тук. Въпреки това: браво на Камелия Дунавска, напред момичета!!!
Не се мина и без скандали: легендарната украинска треньорка Ирина Дерюгина гневно размаха листове с оценки и обвини организаторите за недотам доброто класиране на украинския ансамбъл. Реално погледнато, никой не е виновен на Украина, че години наред не могат да съберат достатъчно силен ансамбъл. Не само рускините и българките имат по-добри съчетания, но и Испания, Азербайджан, Беларус... За компенсация обаче, украинската състезателка Ганна Ризатдинова получи няколко съдийски реверанса във финалите на уредите. Така е, в този спорт, уви. Поне този път скандалът не е български, само победата.
петък, февруари 22
Нови хора няма, има пропилени таланти (или добре дошла Ефросина, сбогом Биляна)
Както феновете вече знаят, Ефросина Ангелова ще поеме националния отбор на България. Ефросина Ангелова идва от поколението на Нешка Робева, чиито методи мнозина отдавна отрекоха, а най-пламенно ги отрече Илиана Раева, шеф на българската федерация. Ангелова е работила дълго в САЩ, и за малко в Испания. Интересен въпрос: дали в чужбина тя е използвала методите на по-старото поколение, или тези на треньори от поколението на Раева? Или е създала свои методи? Или е научила нови неща (за художествената гимнастика) от американците? Последното ме съмнява, много.
Очаквам, че изискванията на новия национален треньор ще бъдат строги. Дори да не забрани на гимнастичките да ходят на дискотека всяка седмица например, тя ще очаква да работят сериозно. По-старите треньори може да са налагали забрани и наказания, а сега разчитаме на младите хора да сами да се сетят как да се държат. Което всъщност не звучи нереалистично, все пак говорим за спортисти в национален отбор: ако искаш да постигнеш сериозен резултат, прецени сам колко често трябва да си по купони до рано сутринта.
И в миналото, и сега, ако си танцувал до 4 сутринта, на другия ден няма как да си готов да тренираш като за световно. За големия спорт продължават да се искат много големи жертви. Треньорите, които носят медали, успяват да мотивират състезателите си да преодолеят умората, страха, собственото си слабоволие. Може забраните да са отживелица, но строгите изисквания и дългите часове труд продължават да са нужни. Няма чак толкова радикално нови начини да станеш добър спортист.
Нови личности също няма да се пръкнат. В България, както и по цял свят, има много хора, които се лъжат, че с малко усилия могат да постигнат много. Няма как да си внесем някакво подобрено издание българи, които да тренират по шеметно успешен начин, защото просто държат в джоба си магическата формула на победата. Трябва просто някой, бил той от по-младо или по-старо поколение, да РЕШИ да се държи строго и честно. На първо място със себе си.
А дали имаме хора с достатъчно решителност, не съм сигурна. Иначе не ни липсва, и при младите, и при старите, нито красота, нито талант. Като говорим за талант, Биляна Проданова напусна националния отбор, точно защото никой не РЕШИ, че иска да работи с нея сериозно и да развие таланта на една гимнастичка с изключителен потенциал. Да, губим талант след талант, защото не взимаме твърди решения. Дано Биляна намери треньор извън България, който да я поведе напред. Ето я, прекрасна е. Биляна успяваше да влиза във финали на състезания за световната купа:
Очаквам, че изискванията на новия национален треньор ще бъдат строги. Дори да не забрани на гимнастичките да ходят на дискотека всяка седмица например, тя ще очаква да работят сериозно. По-старите треньори може да са налагали забрани и наказания, а сега разчитаме на младите хора да сами да се сетят как да се държат. Което всъщност не звучи нереалистично, все пак говорим за спортисти в национален отбор: ако искаш да постигнеш сериозен резултат, прецени сам колко често трябва да си по купони до рано сутринта.
И в миналото, и сега, ако си танцувал до 4 сутринта, на другия ден няма как да си готов да тренираш като за световно. За големия спорт продължават да се искат много големи жертви. Треньорите, които носят медали, успяват да мотивират състезателите си да преодолеят умората, страха, собственото си слабоволие. Може забраните да са отживелица, но строгите изисквания и дългите часове труд продължават да са нужни. Няма чак толкова радикално нови начини да станеш добър спортист.
Нови личности също няма да се пръкнат. В България, както и по цял свят, има много хора, които се лъжат, че с малко усилия могат да постигнат много. Няма как да си внесем някакво подобрено издание българи, които да тренират по шеметно успешен начин, защото просто държат в джоба си магическата формула на победата. Трябва просто някой, бил той от по-младо или по-старо поколение, да РЕШИ да се държи строго и честно. На първо място със себе си.
А дали имаме хора с достатъчно решителност, не съм сигурна. Иначе не ни липсва, и при младите, и при старите, нито красота, нито талант. Като говорим за талант, Биляна Проданова напусна националния отбор, точно защото никой не РЕШИ, че иска да работи с нея сериозно и да развие таланта на една гимнастичка с изключителен потенциал. Да, губим талант след талант, защото не взимаме твърди решения. Дано Биляна намери треньор извън България, който да я поведе напред. Ето я, прекрасна е. Биляна успяваше да влиза във финали на състезания за световната купа:
сряда, януари 9
Две години, хиляди думи, много любов
На 9-ти януари моят английски блог навършва 2 години. Може би трябва да си запазя равносметките за някоя по-кръгла годишнина, но не се знае колко още фенката и блогът ще оцелеят, така че е по-добре да си кажа всичко сега.
Има една теория, че за да станеш добър в нещо, трябва да му посветиш 10 000 часа. Това са около 417 денонощия, а ако ги разглеждаме като 8-часови дни, излизат 3-4 години. Не че непременно приемам тази теория, но се замислих и изчислих, че, от 90-те години до днес, определено съм прекарала повече от 10 хиляди часа в гледане на състезания и тренировки по художествена гимнастика. Значи може да се надяваме, че съм се научила да гледам. Гледането не е кой знае какво умение. С гледане не се изкарват пари, не се става и професионалист. Но много хора не умеят да гледат другите, да виждат красивото в тях и да му се радват. А понякога животът ни поднася възможността да се радваме, без да правим кой знае какви усилия. В тази недотам спортна дисциплина, да гледаш и да се радваш, аз отдавна съм се доказала. Сега просто поддържам форма с радостно гледане... и с малко писане. Ако случайно се откажа да пиша, със сигурност ще продължа да гледам.
Иначе имам желание да прекарам още много хиляди часове в писане за гимнастика. Писането не се осъществява толкова лесно, колкото гледането; с други думи, трябва системно да се преодолява известна доза мързел, и да се оставят за утре, вдругиден или след седмица всякакви съвсем не маловажни задачки за вършене. На всичкото отгоре, май си остава спорно дали още няколко хиляди часа ще ми помогнат да пиша по-красноречиво и изобщо каква полза извлича някой, включително и аз, от цялата работа. Стигам до извода, че да имаш блог си е една чиста глезотия, почти като да ядеш шоколад за закуска. Точно заради това много ми харесва! А след хиляди часове ядене на шоколад, човек няма как да не стане майстор и, може би, да намери мярката в яденето: да яде без да преяжда. Дори и някой не особено шоколаден, а по-портокалово горчив човек.
Аз наистина не съм толкова шоколаден човек. Извън любовта по гимнастиката, рядко се захласвам по каквото и да било. Понякога ми става трудно да обясня какво искам и какво харесвам. Може би "лудата фенка" ми дава възможност неумело да прикрия истината, че съм един съвсем скучен и порядъчно дебеличък човек. ;-)
Но хората, които се занимават с гимнастика, не са нито скучни, нито дебелички. Хиляди думи няма да ми стигнат да обясня колко много се радвам, че са решили да тренират и да се състезават, вместо по цял ден да пишат и/или да ядат.
Колкото до тези от вас, които четат тук, марш веднага, отидете да си пуснете прахосмукачката, да си попълните данъчните декларации, да изгорите 100 калории във фитнеса или, ако чак толкова ви се чете, да четете на по-сериозни теми. Хората постигат всекидневно съвсем осезаеми неща, а ние тук, насън и наяве, размахваме някакви розови ленти, ей така, от любов към спорта. Шегувам се, разбира се, четете блога, моля ви!
Като малка почерпка, пак съм снимала Надя, този път с лента. Има малка грешка в трикото, което се оказа късо за нея и като разпери крачка, копчетата изпукаха. Освен това рисунъкът на лентата е напълно омотан, което, разбира се, даже и на световни шампионки се е случвало.
Ако имах сили, щях да изгладя това-онова. Но след 2 години писане на този блог, аз също се омотах напълно в своите чувства на радост, възхищение, гняв, надежда и умора. И няма да се разплета скоро.
Извинете ме за печатните грешки и за прекалените откровения. Да обичаш никога не е грешка.
Има една теория, че за да станеш добър в нещо, трябва да му посветиш 10 000 часа. Това са около 417 денонощия, а ако ги разглеждаме като 8-часови дни, излизат 3-4 години. Не че непременно приемам тази теория, но се замислих и изчислих, че, от 90-те години до днес, определено съм прекарала повече от 10 хиляди часа в гледане на състезания и тренировки по художествена гимнастика. Значи може да се надяваме, че съм се научила да гледам. Гледането не е кой знае какво умение. С гледане не се изкарват пари, не се става и професионалист. Но много хора не умеят да гледат другите, да виждат красивото в тях и да му се радват. А понякога животът ни поднася възможността да се радваме, без да правим кой знае какви усилия. В тази недотам спортна дисциплина, да гледаш и да се радваш, аз отдавна съм се доказала. Сега просто поддържам форма с радостно гледане... и с малко писане. Ако случайно се откажа да пиша, със сигурност ще продължа да гледам.
Иначе имам желание да прекарам още много хиляди часове в писане за гимнастика. Писането не се осъществява толкова лесно, колкото гледането; с други думи, трябва системно да се преодолява известна доза мързел, и да се оставят за утре, вдругиден или след седмица всякакви съвсем не маловажни задачки за вършене. На всичкото отгоре, май си остава спорно дали още няколко хиляди часа ще ми помогнат да пиша по-красноречиво и изобщо каква полза извлича някой, включително и аз, от цялата работа. Стигам до извода, че да имаш блог си е една чиста глезотия, почти като да ядеш шоколад за закуска. Точно заради това много ми харесва! А след хиляди часове ядене на шоколад, човек няма как да не стане майстор и, може би, да намери мярката в яденето: да яде без да преяжда. Дори и някой не особено шоколаден, а по-портокалово горчив човек.
Но хората, които се занимават с гимнастика, не са нито скучни, нито дебелички. Хиляди думи няма да ми стигнат да обясня колко много се радвам, че са решили да тренират и да се състезават, вместо по цял ден да пишат и/или да ядат.
Колкото до тези от вас, които четат тук, марш веднага, отидете да си пуснете прахосмукачката, да си попълните данъчните декларации, да изгорите 100 калории във фитнеса или, ако чак толкова ви се чете, да четете на по-сериозни теми. Хората постигат всекидневно съвсем осезаеми неща, а ние тук, насън и наяве, размахваме някакви розови ленти, ей така, от любов към спорта. Шегувам се, разбира се, четете блога, моля ви!
Като малка почерпка, пак съм снимала Надя, този път с лента. Има малка грешка в трикото, което се оказа късо за нея и като разпери крачка, копчетата изпукаха. Освен това рисунъкът на лентата е напълно омотан, което, разбира се, даже и на световни шампионки се е случвало.
Ако имах сили, щях да изгладя това-онова. Но след 2 години писане на този блог, аз също се омотах напълно в своите чувства на радост, възхищение, гняв, надежда и умора. И няма да се разплета скоро.
Извинете ме за печатните грешки и за прекалените откровения. Да обичаш никога не е грешка.
сряда, декември 26
За спорта, жълтите сензации и енергията
Точно по празниците излезе новата книга на Бианка Панова. Книгата има претенциите, че описва подготовката на златните момичета "зад кадър". Тази книга би трябвало да ни разкрие неща за любимия спорт, които не сме знаели преди. Бианка Панова е една от любимите ми гимнастички за всички времена, така че с голямо вълнение прочетох мненията на други фенове, които вече са си купили книгата. За съжаление изглежда, че книгата по-скоро звучи като сбор случки, достойни за публикация в жълт вестник, отколкото като сериозен анализ или като интересна история.
От няколкото много подробни мнения, които прочетох, става ясно, че в книгата си Бианка не е казала нищо добро за никого, освен за своя съпруг Чавдар. Чавдар се оказва нейният треньор и негова е заслугата за успехите й. За сметка на това почти всички треньорки и съотборнички са представени в негативна светлина, а залата на "Герена" изведнъж става място "с лоша енергия". Нито Нешка Робева, нито Людмила Димитрова, по мнението на Бианка, са достойни треньорки и човеци, а нещата, които пише за славните си съотборнички Адриана Дунавска и Лили Игнатова звучат откровено грозно. Между другото, Лили и Адриана не са писали книги засега, но не съм чула нито една от тях да каже нещо клюкарско по адрес на Бианка...или на друга гимнастичка.
Била съм и в залата на "Герена", когато тренираха Мария Петрова и Теодора Александрова. Стори ми се като място, където много се работи, но чак лоша енергия не усетих, честно. Разбирам, че има много политически игри в гимнастиката, но да спечелиш 8 златни медала, и след цели 25 години да продължаваш да гледаш назад с горчивина и гняв? Нима това не е лоша човешка енергия? Колкото и да не са приятни на Бианка, Нешка Робева и Людмила Димитрова, и двете, като треньорки се доказаха много отдавна пред цял свят. Можеше да признае, че са добри, в това, което правят, а не да се стреми да ги изрисува по-черни от дявола.
До голяма степен е тъжно, когато един безкрайно талантлив спортист не се окаже човек, способен да вижда доброто в другите. Няма да си купя книгата, защото, като истински фен, не искам да търся сензацията. Не ме вълнува коя на кого искала да открадне гаджето преди 20 години. Нито как се е обличала и фризирала косата някоя известна треньорка, пак преди 20 години.
И все пак, Бианка Панова си остава истински феномен в нашия спорт и предпочитам да си я спомням като гимнастичка, а не като авторка на претенциозно сензационни книги:
Както обичам да казвам: в някой друг живот искам и аз да имам такива красиви ръце и рамене. Толкова е красива, че й прощавам колко е сърдита на света. Само се надявам да не се сърди на себе си.
От няколкото много подробни мнения, които прочетох, става ясно, че в книгата си Бианка не е казала нищо добро за никого, освен за своя съпруг Чавдар. Чавдар се оказва нейният треньор и негова е заслугата за успехите й. За сметка на това почти всички треньорки и съотборнички са представени в негативна светлина, а залата на "Герена" изведнъж става място "с лоша енергия". Нито Нешка Робева, нито Людмила Димитрова, по мнението на Бианка, са достойни треньорки и човеци, а нещата, които пише за славните си съотборнички Адриана Дунавска и Лили Игнатова звучат откровено грозно. Между другото, Лили и Адриана не са писали книги засега, но не съм чула нито една от тях да каже нещо клюкарско по адрес на Бианка...или на друга гимнастичка.
Била съм и в залата на "Герена", когато тренираха Мария Петрова и Теодора Александрова. Стори ми се като място, където много се работи, но чак лоша енергия не усетих, честно. Разбирам, че има много политически игри в гимнастиката, но да спечелиш 8 златни медала, и след цели 25 години да продължаваш да гледаш назад с горчивина и гняв? Нима това не е лоша човешка енергия? Колкото и да не са приятни на Бианка, Нешка Робева и Людмила Димитрова, и двете, като треньорки се доказаха много отдавна пред цял свят. Можеше да признае, че са добри, в това, което правят, а не да се стреми да ги изрисува по-черни от дявола.
До голяма степен е тъжно, когато един безкрайно талантлив спортист не се окаже човек, способен да вижда доброто в другите. Няма да си купя книгата, защото, като истински фен, не искам да търся сензацията. Не ме вълнува коя на кого искала да открадне гаджето преди 20 години. Нито как се е обличала и фризирала косата някоя известна треньорка, пак преди 20 години.
И все пак, Бианка Панова си остава истински феномен в нашия спорт и предпочитам да си я спомням като гимнастичка, а не като авторка на претенциозно сензационни книги:
Както обичам да казвам: в някой друг живот искам и аз да имам такива красиви ръце и рамене. Толкова е красива, че й прощавам колко е сърдита на света. Само се надявам да не се сърди на себе си.
сряда, февруари 8
Къде са армиите на ЦСКА?
Вече няколко пъти писах за Биляна Проданова, една от най-талантливите гимнастички в България. След като Биляна не получи шанс да играе на световното миналата година, за моя голяма изненада, и възхищение, те продължи да тренира, и се яви и на контролните и тази година. Гледах на запис всички изпълнения от първото контролно, на което българските съдийки класираха Биляна последна.
Всички допуснаха много грешки на това контролно, включително и победителката, Анастасия Киссе. Другите състезателки, Сара Стайкова, Мария Матева и Румяна Велинова имаха сериозни грешки в почти всяко съчетание, включително гонения на уред извън килима (Стайкова - няколко пъти, Велинова),възел на лентата (Матева) и многобройни залитания (Матева, въпреки че в този вид грешки Румяна Велинова държи някакъв своебразен личен рекорд).
При тези обстоятелства последното място на Биляна на контролното състезание се стори шокиращо необяснимо не само на мен, но и на много други фенове на гимнастиката. Може би е станала някаква грешка, казахме си. Някаква колосална грешка. Някаква огромна, космическа грешка. Такава грешка, че Румяна Велинова да се класира трета, а Биляна: шеста. Такава грешка, която би позволила, например, на вашия иначе симпатичен съсед от 5-тия етаж, да победи Веселин Топалов на шах. Защото разликата между талантливата Биляна и протежето Румяна е точно толкова голяма.
При второто контролно обаче не остана място за спекулации. Няма грешка, няма случайност. Националната треньорка Илиана Раева заяви пред пресата: "цяла армия да дойде от ЦСКА, Биляна няма да види състезание." Става дума за международно състезание, разбира се. А на вътрешните, за по-сигурно, ще я класираме последна, както и да играят другите. Не просто подигравка: инквизиция на таланта.
Знаете ли, преди ме беше яд най-вече, че в България е пълно с нагласени търтеи, с мързеливи шуробаджанаци, с посредствени принцеси-парцалеси. Сега още повече ме е за друго: яд ме е, че никой друг не го яд.
Не е толкова тъжно, че за пореден път някое протеже ще се класира 25-та на международно състезание, а българските вестници ще я наричат "звезда". Тъжното е, че на това протеже никой няма да му каже: "Не те ли е срам да играеш толкова зле и да се приемаш за звезда???" Няма кой да ръкопляска на ощетените. Няма кой да освирка връзкарите. Няма армии. Няма революции. Няма войводи. Няма нито един "сам юнак на коня"!!!
Тъжното не е, че на Биляна няма да й се даде шанс, дори да дойдат "армии". Тъжното е, в ЦСКА не е останал нито един последен воин. И никой няма да я защити. Клубът е на път да позволи на Илиана Раева да стъпче една от най-големите им гимнастически надежди. Тъжното е, че след Биляна, този клуб няма друга такава гимнастичка на хоризонта. И ако не се застъпят за нея сега, няма да имат позиции да го направят и за никое друго дете. Може би от ЦСКА не разбират, че това е последният им шанс, и то не за медал. Това е последният им шанс за достойнство.
"Последна":
"Звезда":
Абонамент за:
Публикации (Atom)