сряда, февруари 5

Две Диани, стихотворение

Тази сутрин имам да споделя с вас две много нежни съчетания: едно чернобяло от началото на красивата кариера на Диана Попова и едно в зелено, от края на спортния й път. От тези две изпълнения се вдъхновява и моето ново стихотворение, което не би могло да бъде толкова леко и деликатно, нито толкова силно като тази уникална гимнастичка. Както казваше един друг фен, "Нейните движения играят приказката на загубените любови."





изведнъж този вятър
който едвам се одраска
в пясъка на строежа до нас,
грабна: слънце,сенки с криле и мирис на вар,
и загърна с тях
толкова лъскави куполи

изведнъж това небе,
към което се вдигах на пръсти,
издъхна върху лицето ми
като приземен парашут

изведнъж тази земя,
по която пълзяха
с престорена бодрост,
само няколко
безутешни завистници
сгромоляса
всичко
върху облаците

Стотици хиляди
късове време

Никой не е искал
да вземе света ти

Никой не ти дава право да мразиш

Не пазиш,по дрехите,
зеленото от треви изпомачкани
Нищо не пазиш

Аз също не пазя
прецъфтели очаквания

Не складирам
изкривени стрели

Аз поне не бълбукам от гняв
А боли!

Тази вода,
в която потапях само петите си,
изведнъж ме залива
Ти се криеш
под скали от упорство

А аз си отивам.




Диана стана европейска отборна шампионка от Щутгарт'92, втора в отборното на световно първенство във Виена'95, трета в света на въже през 1996-та в Будапеща, и, разбира се, европейска шампионка (девойки) от Лисабон през 1991-ва година, когато изгря на гимнастическия небосклон със светлината на собственото си сърце.