сряда, юли 26

Десет години с открито сърце


През лятото на 2007-ма година, отидох на стаж в правния отдел на Кливландската клиника, легендарна болница, известна по цял свят с постиженията си в областта на сърдечната хирургия, както и в други области.  Стажантите имаха възможност да присъстват на сърдечна операция в самата операционна зала и да стоят до медицинските лица през цялото време, за да наблюдават.
Реших да присъствам.
В деня на операцията, пристигнах в болницата в около 6:45 сутринта и ми дадоха ключ за шкафче всъблекалня, където студенти по медицина и стажанти се преобличат. Сложих си сини панталони и блуза, шапчица за коса и маска. След това, в продължение на 5 часа и половина, или може би малко повече, стоях до двамата хирурзи и гледах как те поставиха байпас и изкуствен клапан в сърцето на една жена, като преди това взеха вена от крака й, за да я използват за байпас.
Искам да споделя с вас какво наблюдавах и преживях в тези абсолютно несравними и вдъхновяващи часове от моя живот.
Пациентът лежеше върху масата и имаше оранжева кожа. Оказа се, че някои хора при упойка прежълтяват толкова, че стават тъмножълти или оранжеви на цвят. Една от сестрите ми даде една стъпенка, като тези в библиотеките, за да застана върху нея и да виждам по-добре.
Екипът извади вена от крака на пациента и по телефона обсъдиха тази манипулация с друг хирург. “Вената е добра”, беше заключението. Решиха, че байпасът ще бъде от нейната собствена вена.
След това, хирурзите разрязаха гръдния кош на пациента и леко избутаха ребрата встрани. Човешките ребра изглеждат точно като тези, които печем на скара по празници, но миризмата, това  вече е друга история. В този момент ми се зави свят и ръцете ми станаха много топли.  Помолих да сляза от стъпенката и да седна. Очаквах, че някой ще каже: “Къде си тръгнала да гледаш операция, ако не можеш да издържиш да видиш едни ребра?”.
Обаче една от сестрите каза: “Съжалявам, че ти е лошо. Ти закуси ли днес?”.
Ето, аз бях там. Аз съм ей този човек, на който му извадиха трета сливица на 6 годинки,  с местна упойка.  И след това лекарят размаха сливицата пред очите ми. Ето ме в опереционната, и една сестра (във всеки смисъл на думата), която няма да видя никога вече, ми казва как съжалява, че ми е лошо. И пита дали съм закусвала. Обявих пред всички, че съм изяла един кроасан и съм пила капучино. Минути по-късно попитах дали мога да си отида пак на моята стъпенка, защото вече бях добре.
След това друго медицинско лице ми обясни, че ще спрат сърцето на пациента и ми показа машината, която ще движи кръвта вместо сърце. Беше ми нарисувал схема с молив. “То на теб не ти трябва да знаеш това, адвокатите нямат сърца”, добави.
Спряха сърцето и гледах как поставят байпас, след това и изкуствен клапан. Двамата хирурзи боравеха еднакво добре и с двете си ръце и работеха, поне според мен, с невероятна скорост. Бяха много спокойни и ми разказваха вицове за Албания, защото се бяха объркали, че съм от там, а не от България. По едно време една сестра ме посочи с пръст и каза на другата да ми върже маската, че ще падне.
Имаше и една лампа до мен, която за малко да съборя, защото, признавам, бях щръкнала на пръсти върху стъпенката като нескопосана, нахална птица, почти без дъх. Като цяло бях доволна от себе си: че не съм повърнала върху пациента. Нали знаете, трябва да гледаме малките неща. Големите не съм ги измислила още, ама малките, тях ги владеех, още тогава.
Напълно хипнотизирана, по едно време чух някой да казва “ще пуснем сърцето отново”. Малко е шантаво да искам всички мои читатели да присъстват на сърдечна операция, но трябва да ви кажа: чувството, което изпитах, когато чух тези думи, за него не бях могла дори да си помечтая. Пожелавам ви го, защото това  е чувство на много, много чиста и силна радост.
След това видях как затвориха гръдния кош на пациента и една от сестрите направи шевовете. Преди да извозят пациента в друга стая, проверих монитора и видях, че кръвното беше 110 на 83, а температурата: 36.1
Времетраенето на операцията ми се стори по-кратко, отколкото ми отнема сега, за да опиша всичко. Пет часа в операционната ги чувстваш като около 20 минути.
Никое друго преживяване, нито дори това да се влюбиш, не може да се сравни изобщо с окрилението да наблюдаваш сърдечна операция. Да наблюдаваш сърдечна операция, това е като да се изправиш върху многовековна скала от неразрушима надежда, да погледнеш в очите и живота, и смъртта, едновременно, в едно неотстъпчиво, внимателно подредено потвърждение на човешкото.
Мнозина са писали за съдбата и вярата, за това, че хората са способни да избират. Ето обаче един важен факт от живота: съществуват хора, които, по много причини, избират да посветят времето и усилията си на това да лекуват. Те не го правят само защото им  е приятно да помагат на някой. Този избор не идва и от желание за финансови успехи. Помислете си за стотиците начини, по които човек може да помага на другите, пък и да печели пари, без да трябва да избутва ребрата на хората и да спира сърцата им.
Помислете си за милионите, като мен, които никога не биха се съгласили да се опитат да направят нещо подобно,  срещу никакво заплащане.
Да избереш медицината е избор да си добър, това е избор да си най-добър в най-доброто; и е решение да станеш добър в най-трудното. Да избереш медицината означава да промениш живота на всички, но е и най-големият риск, който някой може да поеме.  Толкова много неща може да не се получат, когато се грижиш за болен човек, че не знам как бих убедила някой да поеме този риск. Но има хора, които го поемат и това означва неизмеримо много.
Как наричаме тази част от нас, заради която имаме сили да стоим на крак пет часа, да разрязваме друг човек и да го сглобяваме наново? Смелост ли е това или амбиция, или сила и увереност, или  е най-милото от всяко милосърдие? Наречете го, както искате, но това е най-добрата част от нас и без нея не бихме стигнали далеч. Толкова далеч, че да позволим на тромави адвокати да стоят на стъпенки по операционните зали.
Ужасно ми е тъжно, че има хора, които отричат медицината, дали като се отказват от ваксини, от кръвопреливане или от други процедури. Истината е, че когато някой пристигне в спешното отделение окървавен (защото с лайка и медитация не се спира кървене), този пациент ще получи грижите на медицинските лица. Тази истина ме кара да гледам на света с радост: животът може да бъде спасен и той продъжава; той продължава с твърдоглава жилавост, въпреки самоувереното невежество.
Болниците приемат всички пациенти и им разрешават да взимат решения, които не се основават на нищо логично. Много бих искала някой ден хората, които живеят с всякакви нелогични теории, да се спрат за миг и да си помислят за това колко дават на света малцината сред нас, които се занимават с медицина. Може би е спасително,  че ние, от другите професии, никога няма да трябва да поемем такава огромна отговрност. Истината е, че ние се съмняваме дали бихме се справили. Съмнението, когато е смислено, също е приемливо.
Аз обаче наблюдавах петчасова сърдечна операция. И съм приключила с това да се съмнявам, че хората са способни на изключителни неща. Вече 10  незабравими години не съм се съмнявала.
Сърцето ми е отворено и знам, че дори когато избираме какви да бъдем, ние не можем да изберем какво да правят другите. Можем само да се дивим на някои от техните решения и да се шокираме от други.
Но решението да се занимаваш с медицина не е саможертва или благородно дело. Това решение значи, че се възвисяваш постоянно над страха от възможността да се провалиш. Да държиш щит от  грижовност и способност да прощаваш всеки ден: щит срещу тъмната заплаха на вината. Когато си мисля за това изключително решение, нямам желание да критикувам другите хора.
Само искам да кажа на невярващите в медицината следното:
Прощавам ви.  
Седемдесет и седем пъти по седем ви прощавам.
Ангелските човеци в бели престилки, нашите хранители, когато ни боли, и преди да изгаснем, стоят непоклатимо силни. Те нямаше да са с нас, ако не бяха готови. Те се издигат над слабостта, нашата и тяхната собствена. А това е спасение.