За ядосването, с уважение

Една читателка и сродна душа ме посъветва да публикувам на български това, което съм написала в английския си блог за правото (и задължението) да се ядосаш на някой. В моя английски блог бях сложила видео на Ирина Винер, най-успешната руска треньорка по художестввена гимнастика, в което тя се кара на Зарина Гизикова след едно слабо изиграно съчетание с бухалки от европейското през 2002. Вижда се ясно, че Винер се държи грубо с тази гимнастичка, а малко преди това във видеото е показано също как треньорката нарича олимпийската шампионка Алина Кабаева "дебела." Ето го видеото,което можете да пропуснете да гледате:

)


Знаете ли какво друго можете да пропуснете? Глупавите изказвания на злонамерени хора, че Нешка Робева биела момичетата с бухалки, душала ги с ленти, нагрубявала ги. Тези неща или са откровено неверени или, в най-добрия случай, хилядократно преувеличени.

Всеки от вас, сигурна съм, понякога се е ядосвал за глупости. Хората се ядосват всеки ден на по-неумели от тях шофьори и крещят по време на задръстванията. Ядосват се, когато продавач в магазин се прави, че "няма дребни." Или когато чакат на опашка. Когато някой пуши в асансьора. Когато в 3:30 сутринта съседът си е пуснал я Бритни Спиърс, я Лепа Брена, и цялата сграда се тресе. Когато хората паркират така, че да пречат на целия свят. Когато някой идва бодро в 2 следобяд за среща в 12.

Само че... малцина са имали възможността да се ядосат на някой, с който работят по 50 часа седмично в продължение на години и който е много, ама много талантлив. Достатъчно талантлив, за да искаш да прекарваш повече време с този човек, отколкото с който и да е друг. Такъв е случаят на ядосаните треньорки, които по цял ден отработват различни елементи с едни от най-талантливите спортистки в света и ги е яд, при това с пълно основание, че някой като Гизикова изпуска бухалките на голямо състезание, след като стотици пъти ги е изиграла перфектно в тренировъчната зала.

Има и друго. В Русия има много деца със страхотни качества и всяка година, стотици от тях се явяват на конкурси, защото искат да работят с националната треньорка Ирина Винер. Така че Винер можеше просто да си спести грубостите пред камерата, да изгони сгрешилата гимнастичка от отбора и да приеме някоя от резервите, които с пот и кръв се борят за позицията на Гизикова. Но причината за яда на треньорката не е грешката, не е възможността да загубят златния медал, не е липсата на други талантливи деца. Единствената причина да си толкова ядосана е, защото ти пука.

Разберете, тук не говорим за изтормозен шофьор, който размахва среден пръст по време на задръстване. Нито за неуравновесен тийнейджър. Говорим за човек на средна възраст, световноизвестен професионалист, който всеки месец извежда деца на състезания, стои пред камера, дава интервюта. И който е работил със стотици състезателки, всяка поне толкова талантлива, колкото другите.

Винер никога не би се ядосала на Гизикова, ако не я харесваше и уважаваше като спортист и човек. Ако не я харесваше и уважаваше, тя също никога не би избрала да работи с нея.

Вярно е, че ядосването няма да промени нищо. Но, повярвайте ми, когато Винер крещи на Гизикова, тя не очаква, че изпуснатите бухалки магически ще се вдигнат от пода. Ядосването не е начин за постигане на цел и никой не се ядосва с тайната надежда да направи света по-добър. Целите (като например целта да изиграеш едно съчетание сто пъти без грешка) са вече изпълнени. В залата, където всяка треньорка работи с тези, в които е избрала да вложи своя талант, труд и любов.

Става дума за дълбока връзка, която води до определени очаквания. Наречете го каквото искате. Аз го наричам: да се посветиш на другия човек. Това е направила треньорката, като е прекарала безброй часове точно с тази гимнастичка.

Всеки от нас избира обкръжението си, макар и да нямаме толкова кандидати, колкото Винер, нали? ;-) И всеки има правото да се ядоса на хората, от които очаква най-доброто: тези, за които му пука. Другият вариант е да не вярва в тях и никога да не започва нищо сериозно.

Колкото до мен, аз ставам нетърпима дори за себе си, когато съм ядосана. Тук следва лично отклонение, което също може да не четете.

Преди близо 10 години загубих приятел, един от най-талантливите хора, които някога съм срещала и ще срещна. Той почина на няма и 25 години, по нелеп начин. Занимаваше се с театър, не с гимнастика. И не съм му била треньор, но около 10 години си бях представяла как ще го гледам на най-големите световни сцени. Опитах се да си кажа, че животът е...просто такъв, че тези, които губим са винаги в сърцата ни, че може би за тях вселената държи някакво още по-хубаво място от планетата Земя. Вече близо 10 години моят приятел се явява в сънищата ми и във всеки сън той има нещо да ми каже, но не може да говори. Тежеше ми като камък ми тази немота, неизказаните послания, които не са от него за мен; те са от мен за мен.

Затова преди няколко часа отидох пред един театър и 10 минути мислено крещях: "Защо си отиде? Как можа да направиш нещата, които направи...и да не направиш другите, които чакахме от теб. Ние тук сме лишени от толкова много надежда, лесно ти е на теб!..." Абе, не искате да знаете какви неща може да крещи някой по адрес на мъртвите си приятели. Какво значи да се разделяш с години от мечти.

Знам, абсолютно нищо няма да се промени. Ядосването, освен всичко друго, не връща времето назад. Само че нито аз, нито никой, който истински цени друг човек, не би могъл просто да отвори нова страница от объркания летопис на живота и да каже, че трудът, вниманието, надеждите, които е вложил, ей така, ще престанат да имат значение.

Обещавам ви, ако от време на време се ядосвате на тези, които считате за важни и ценни, няма да се превърнете в по-слаби хора.

Да си ядосан всъщност е избор, направен в мига, когато вложиш вниманието си в другия човек. И то само ако вниманието е заслужено.