неделя, март 13

За допинга, въшките, мистериозните лечения и всезнайковицте

Мислех да пиша за Мария Шарапова и за допинга, с който беше само въпрос на време да я хвант. За това как в Източна Европа все нещо си купуваме без рецепта. Самоназначаваме си го. Администрираме си го. Живеем си. Не вярваме непременно на медицината и фармацията. Но се борим със живота устремено и всичко "пригаждаме" за нашите нужди, не както е по предписание. Защото няма как някой да знае повече от нас! Освен може би някои от по-възрастните ни роднини. Но или по бащина, или по майчина линия. Никога и от двете страни.

Нашата всезнайковщина е нашият най-голям допинг, прави ни много уверени. И винаги ни хващат.

Като се замислих за лекарствата и самолечението, един детски спомен за мазилата против въшки просто пламна в главата ми и реших да го споделя.

SOS oт Младост до Обеля

Една нощ, през пролетта на 1989-та година, съседът от третия етаж събуди целия блок с викове: "Няма да дам да изрусиш детето." Не ни се стори никак необичайно. Всички в "Младост" вече бяхме чували, че перхидролът не само убива въшките, но и отблъсква други въшки с намерения да живеят в косите на вашето дете. Защо ли? Ами защото, според съседката, перхидролът "изсушава косата и кожата и на въшките не им е приятно". За всяко нещо в "Младост" имахме логично и даже леко научно обяснение. 
Чак да му домъчнее на човек за горките въшки, на които не им е “приятно” на нечия руса глава.

А през пролетта на 1989-та година в "Младост" имаше повече въшки, отколкото хора. В училище отдавна никой не четеше уроците по родинознание и и дори урокът по трудово обучение с подзаглавие "Що е крава?" не можа да ни накара да се съсредоточим. Защото всички бяхме въшливи, дори и учителките, с изключение може би на изрусените. Седяхме си на чиновете и се почесвахме и нищо друго не ни вълнуваше. Директорът на училището беше, за наша радост, плешив, но аз подозирах, че дори той не е в безопасност. А в моменти на нетърпим сърбеж поглеждах към портрета на Тодор Живков в класната стая и ми се струваше, че сред редките косми зад ухото му нещо издайнически пълзи.


В това сърбящо неспокойствие, изрусените по въшкоспасителни и профилактични причини в "Младост" се увеличиха стремително. Момчетата в класа бързо минаха на прически "нула номер" и класната обяви, че вече са готови за казармата. Останахме, потънали във въшки и нещастие, няколко момичета с къси, гъсти, къдрави коси. И няколко вечни примадони, като дългокосата секретарка на нашия училищен директор. Струваше ми се, че само тя беше достатъчна, за да пренесе въшки от първа до четвърта "Младост", а защо не и до "Дървеница."


Вкъщи идеите за изрусяването и обръснатата глава не се приеха като възможно решение. Затова нашите ме мажеха с маз и газ и на глас се чудеха, не без леко злорадство, защо те никога не хващат въшки, а моите въшки с всеки изминат ден пълзят все по-уверено към паразитното безсмъртие. Според майка ми, татко не го хващаха въшки, защото пие ракия всеки ден. А татковата теория беше, че има мама въшки не я хващат по същата причина, по която и комари не я хапят - много е люта. Хрумна ми да пия тайно ракия и така да развия имунитет, но татко криеше ракията, а мама на свой ред я намираше и също я криеше от него, за да пие по-малко. И беше невъзможно за трети човек да се впише тяхната игра на криеница.


И така, животът стана много тежък. Всичко около мен миришеше на газ и ме решеха с най-ужасното оръдие на мъчението - тесен гребен с много тънки зъбци, който се захващаше в къдриците ми, скубеше ме и изобщо ме тормозеше, докато един ден се оплете безнадеждно в косата ми и се счупи.

Като имаш въшки, трябва (но не го правете никога) да се наведеш над един бял чаршаф или кърпа и да се решиш над него. За да можеш да видиш как въшките падат по него, мърдат с многобройните си крака, а после майка ти ги натиска една по една и те пускат кръв, която били "изпили от теб." Майка ми беше решила, че след като химията не работи, тя лично ще убие въшките по моята глава "ръчно" една по една. Не се съмнявам, че щеше да ги избие, а заедно с тях сигурно и мен, но тогава чухме новината. 


Голямата новина.

В жилищен комплекс "Обеля" имаха лекарство, което наистина унищожава въшките. Срещу един лев и двадесет стотинки, едно малко шишенце от този въшкоунищожител можеше да стане наш. Една медицинска сестра от работата на майка ми, леля Гинка Пелева, притежаваше цели 5 дози от това чудотворно мазило.



"Отиди в Обеля и намери шишето на Гинка Пелева" - разпореди майка ми.


Дори в приказките, когато героите отиват през девет планини в десета, нямаше такова вълшебно място и време като "Обеля". В Обеля, това междувселенско измерение, само там някой налива малки шишенца чудотворнст, докато ние всички се чешем като подивели.

И така, татко предприе пътуването до гарсониерата на Гинка Пелева. Като се върна си призна, че пътувал близо два часа на три различни автобуса, няколко пъти слязал на погрешната спирка, но накрая застанал пред вратата и казал "Аз дойдох за шишето на Гинка Пелева и няма да си тръгна без него." Завърна се с малко, прозрачно, пластмасово шише. Върху него беше залепено парче левкопласт с надпис с много четлив почерк: "Аулин." Очевидно това беше шише, в която някога е имало Аулин. А каква смес имаше сега, не пишеше и въпроси не задавахме.

Когато, без да прави резки движения, майка ми развинти капачката на шишенцето, веднага ми стана ясно, че хиляди въшки ще умрат. Също се зачудих дали не трябваше да кажем на съседите да си запушат носовете преди да започнем тази процедура. Не мога да определя и до ден днешен на какво точно миришеше, но миришеше на смърт и ужас. Такава миризма, че имах чувството, че действа на всичките ми сетива - на цвят беше тъмно зелена и я чувах като удари с чук по капак на тенджера. 


Въшките умряха. Кожата на главата ми се обели и не успявах да разбера как изобщо все още ми расте коса. Придобих няколко бледо зелени кичура. Този странен отенък, заедно с къдриците, доизкусури вида ми на рошава вещица.

Близо 15 години по-късно, докато бях в Бразилия, за да уча португалски, намерих на главата си една бразилска въшка.
 Махнах я от главата си я съхраних в един учебник по португалски.

"Това е краят" - обявих на правилен португалски пред семейството, в което живеех. След това отворих речника и намерих думата "въшка." 
 Не можах да я произнеса, а само я посочих и ревнах с глас.

"Сандриня, " каза моята бразилска домакиня, "Ти дори не си виджала въшка и нищо не разбираш. В Европа вие въшки нямате, само параноя." 


Тогава измъкнах отново учебника и показах хербаризираната въшка. Бях я сложила отзад, между корицата и страниците с печатните грешки.


“Това ,” викам и хлипам през сълзи, “Въшка е това. Въшка. И тя ми пие кръвта и не иска да умира.”

"Е, да, въшка е, ама не си мисли глупости. И не казвай на вашите, че в Бразилия има много въшки."


Последното ми желание беше да казвам на някой каквото и да било. С отворени очи видях един истински кошмар: бялата кърпа и счупения гребен пристигат с майка ми и застават по средата на най-приятния бразилски плаж. Изведнъж, по плажа изникват сиви панелни блокове с мръсно оранжеви тераси и на един от тях има надпис "Обеля" и стрелка, която сочи направо към дъното на океана.


"Вие не разбирате, от мен въшките не искат да си тръгват."

Сълзи, сополи: засенчих и най-драматичните сапунени опери на техния континент.

А се оказа, че в Бразилия през има чудесни шампоани против въшки, които се пенят, правят косата мека и миришат на ягода. От едно измиване си готов. Въшките си тръгват доброволно, даже и без газ и мас, и без ракия, и без да си лют. А какво остава, ако се изрусиш, което аз веднага направих. Като се изрусиш, събереш тен и миришеш на ягоди.Тогава нищо не може да те спре. 


И като си помисля, че мислех да се кача на първия кораб до "Обеля"...


***

Едно време в България може да не е имало хубави препарати за въшки. А може и да е имало, но да не сме ги пробвали. Но може би имаше начин да се махнат и без косата ми да стане зелена от неидентифицирано мазило.

Мисълта ми е, че Мария Шарапова можеше и с позволени средства, без тайното шише, да стане шампионка и да е все така руса и красива. Но ако винаги се опитваш да надхитриш другите, рано или късно попадаш в клопката на своите хитрини. А по-важното е, че от наистина болни хора този медикамент се назначавал за 4 до 6 седмици. Тя го е пила 10 години. Последствията от това сигурно не са напълно ясни точно сега: но ще станат ясни, уви.