Европа не ликува и Африка също не ликува

Това е гимнастичката от Южна Африка, Грейс Леготе. Тя не е нито европейка, нито е египтянка. И не е американка. Тя се състезава за Южна Африка и се радва, когато се класира напред. Ако гимнастичките от Египет, които са прекрасни, победят, тя не го приема като своя победа, нито подскача непременно от радост, защото има много силни  гимнастички с африкански произход в отбора на САЩ по спортна гимнастика, както и по художествена.

Не знам дали сте го забелязали, но когато отборът на Дания играе силно, в Холандия не почват да “ликуват”, а когато Франция спечели, на испанци и на португалци им е доста криво, за италианците няма да отварям дума. Дори тези страшни франкофони, румънците, не са се разликували.  Аз също не почвам да подскачам от кеф, когато спечели румънска гимнастичка, а не, например, американка, японка, или рускиня.

Питам се обаче какво правят поляците в Англия и Германия и техните роднини в Полша, когато Англия или Германия спечели. Дали си казват, "ура, Полша е велика", или правят разлика между разни основни положения в света и в спорта.  Като например това, че ако ще и 11 немски граждани, на които родителите (или по един родител) са родени в Полша, да играят за Германия, победата е на националния отбор, на целия отбор, с неговите треньори, лекари, масажисти, шофьори и на милионите им фенове.  Които може да са дори и в Турция, и в Полша, или в Австралия. Но преди всичко са в Германия. Едно е да има фенове на футболисти от друга националност,  съвсем друго е да се пише, че цял континент “ликува” за един отбор.

Не, Европа не ликува за Франция. Франция ликува за Франция.

Първото и най-важното нещо за победата на Франция е следното: когато техният отбор спечели, ликуват първо и най-много техните сънародници. Другите сме малко вкиснати,  и то с пълно право, а най-вкиснати са белгийците, някои от които са просто французи-ментета.  J

Сериозно обаче. Момчетата, които играят за Франция, са французи. Къде са родени родителите и бабите им дядовците в случая не е важно, защото те са французи и се гордеят с това, а с тях и всички французи, които развявха френски знамена след победата.

Всичко друго, което се пише омаловажава усилията на спортисти от цял свят (и на европейци, и на африканци) и се подиграва с техния труд, с амбициите им и с личния избор да играят за определен отбор.

Африка не ликува заради победата на отбора на Франция. Африка е цял, огромен континент. Колонизиран, частично,  от французите. Все едно Бразилия да ликува за победите на Португалия.  Що за безумие? Дайте още един път да натрапим европейска идентичност на хора, които не са европейци и не искат да бъдат.

Или може би “Африка ликува”, понеже във френския отбор има играчи с произход от Сенегал, Мали, Алжир, Камерун и други африкански държави.  Сериозно? А да не би, като спечели Аржентина, да почнат да “ликуват” в Уругвай, Колумбия и Чили?

Знаете ли, че феновете в Камерун (населението на Камерун е 23 милиона) никога не са стъпвали в Алжир и нямат нищо общо с Алжир, а може дори и на картата да не могат да открият Алжир. Точно така както в  Корея може да нямат представа къде точно е Узбекистан.  Също така, не знам дали забелязахте, но цяла Азия не скочи да “ликува” за това, че Корея победи Германия. 

Колко милиона живеят в Африка, колко различни езика говорят? Защо да не ликуват за своите отбори, защо да им приписваме нечия чужда победа, победа на момчета, които всъщност са избрали да не живеят в Африка?

Хърватският отбор показа по красив и незабравим начин, че малките държави и техните отбори могат да имат големи мечти.  Успехът и за тях си е техен, не е нито на сърбите, нито на словенците, нито на българите, румънците или гърците.  Отборът на Румъния иска да победи и хърватите,  и българите, и гърците, и да победи и Уругвай и Италия. Другите отбори от цяла Европа също искат следващия път ПРОСТО ДА ПОБЕДЯТ хърватите, а  не да се радват на победата на някой друг. Същото важи и за техните фенове.

Отборите на Сенегал и Камерун и на всяка друга африканска държава (заедно с техните фенове!) НЕ СА РАЗЛИЧНИ ОТ НАС. 

Те на са нито придатък на Франция, нито се идентифицират с 5-6 души от  различни места из огромната Африка, които се е случило, тази година, да играят в някой европейски отбор.

Да разбираш, че  с другите хора се състезавате при едни и същи правила и че имате едни и същи мечти: това е истинският спорт.

Уважението към самия себе си изисква да си кажеш: харесват ми други отбори, но АЗ мога да победя.

Уважението към другия човек изисква да приемаш другия като достоен да излезе срещу теб. Като просто още един, който има право ДА ИСКА да победи.

Футболно-гимнастическо

Минаха 20 години, откакто България е имала абсолютна европейска шампионка по художествена гимнастика. И откакто България се класира на финали на Световната купа по футбол.

Преди 20 години в Солун, Мария Петрова победи и рускини, и белорускини, и украинки. Това беше едно от големите състезания, на които родителите й са я гледали в залата, а не по телевизията, сподели Мария с вълнение. Амина Зарипова, бронзовата медалистка от Солун, и успешна руска треньорка сега, подари цвете на Мария с думите: "Аз си знаех, че ще бъдеш първа." Ето я Мария днес, като лидер сред международните съдийки. Благодаря за снимката на Лидия Роздилски:

Цял живот ще остана благодарна на Мария за красотата, силата и вдъхновението, което даде и дава на своите фенове!

А колкото до футболната еуфория, искам да споделя малко фенски размисли. Гледах, тайно, в работно време, от стаята за почивка в нашия офис, първото полувреме на мача между Хърватска и Бразилия. И трябва да си призная, че се разплаках след първия гол, както и след втория. Ето защо.

Живяла съм 10 щастливи месеца в Бразилия. Когато ходих на мач там, той беше финала на тяхната "Б" група. Дойдоха 65 000 души, от тях 5 000 влезли в стадиона без билети. Стори ми се, че 64 999 си бяха купили, макар и с последните си пари, фанелката на своя отбор. Само аз се мъдрех там по един бял потник, неподготвена. Знам,че цялото население на Бразилия плаче и ликува със своя отбор.

Но когато Хърватска вкара първия гол в мача, не можах да не си помисля за уж малкия човек, от малката държава, който има 10 секунди, за да се изправи срещу най-силните в света и да отбележи гол. Мислех си за неочакваните обрати, за изстраданите с години победи. И си мислех колко искам един ден да видя български отбор да накара цял свят да трепне. Бил той гиомнастически или футболен.

Мислех си и за тези момчета, от бразилския отбор. Много от тях израсват само с мечтата си, в къщи без ток и вода, но винаги с топка и с фанелка на любимия отбор. Знаете ли, че в Бразилия виждах деца, които ходеха по 3-4 километра пеша в ужасна жега, защото нямат пари за автобус, но искат да стигнат до стадиона за тренировка? Няма да забравя как в най-бедния квартал, имаше състезание по футбол между улицата, и ритаха топка сред пясъка, защото там улиците не са асфалтирани. Да си влюбен в играта при всякакви условия, това е Бразилия!

Тогава, през 2002-ра, аз занесох на стадиона в моя квартал една топка за художествена гимнастика и всеки направи малка демонстрация на умения. Написах и съчинение от 40 страници на чист португалски за ролята на футбола в живота на тийнейджърите от бедни семейства. И мисля, че всичките 40 страници казват: с вас съм, с вас съм до край, а вие сте бъдещето.

Ето го, през 2014-та, този млад бразилски отбор.Сред милионите бразилски таланти, тези 11 на стадиона носят една огромна сила и отговорност: да накарат следващите да вярват в мечтата. Да направят 200 милиона души щастливи!

Питам се дали родителите на тези момчета някога са сънували  този красив, огромен, вълнуващ се като безкрайно могъщо море стадион, ще се изправи на крака за тяхното дете. Защото много от тези родители, точно като семейството на Мария Петрова, просто треперят пред телевизора.

Да се бориш, да преследваш, без да трепнеш, целта, да тръгнеш не от нулата, а почти от отрицателните стойности, и да стигнеш до там, че милиони хора да се радват и да плачат с теб. Какво повече от това може да дадеш на другите като личност?

Гледам и си казвам: това е върхът! Преди 20 години, България достигна този връх. Нека мечтаем смело!