Не бъдете шампиони, не бъдете журналисти! Бъдете човеци.

Националният отбор по художествена гимнастика ще играе след броени часове на европейското първенство. Но българските журналисти обявиха, че не искаме медали. Медалите били кървави.  И понеже всички искаме да кажем какво искаме, а не кое е добро, кое е красиво и кое е справедливо,  ще се включа и аз, като фен.

Не искам да има спортна журналистика в България, ако ще излизат статии на ниво несвързан монолог на принципно апатичен, но по случайност нахъсан,  пиян некадърник в празна и мръсна квартална кръчма. Пазете си тези недодялани мисли за себе си. Не ви искам. Не искам да лъжете повече, не искам да омаловажвате труда на по-талантливите от вас, не искам да използвате страданието на едно болно момиче за сензации.

Колкото до медалите, не сте прави. Медалите не са кървави. Те са много по-лоши от проливане на кръв. Те, и без кръв, безмилостно и абсолютно безвъзвратно отнемат живот.

Да, прочетохте го, тези медали струват човешки живот. Те струват хиляди часове в залата, които никога няма да се върнат. Часове, които не са прекарани с близки хора, в разходки сред природата, в сън, в почивка, в писане на домашни. Часове, в които, докато такива като нас се гневят и радват на по-талантливите от нас, по-талантливите от нас работят зверски. През съботите и неделите също. Без почивки за кафе и цигара. Без шоколад. Без алкохол. Отнети хиляди часове, в които се живее!

Тези медали струват синини по тялото,  контузени глезени и колене, проблеми с гърба, нечовешка умора, глад.  Има мъчителни,  безкрайни тренировъчни цикли, в които стотици пъти повтаряш едно и също движение.  Има и нощи прекарани в страх, че ако нещо не е както трябва някой като вас ще напише: плюя ви на медалите. Има болка. Има всекидневна отговорност. Има дълги пътувания до непознати места, студени зали, задушни хотели, тежки куфари, раздели, конфликти, непразнувани рождени дни. Има съперничество. Има кураж да излезеш пред хиляди хора. Има несправедливо съдийство. Има малшанс. Има, повече от всичко, борба със самия себе си.

Учудвате се как, след всичко това, някой ще иска да тренира, нали? Удивително е. Човешкият дух и човешкото тяло, каквито ни ги показва гимнастиката, са абсолютният максимум, на който е способно една човешко същество. И въпреки всичко, има хора, които, доброволно, избират да надскачат себе си всеки ден. Това е техен избор.

Не ваш.

От вас, обаче, никой не иска кървави медали. След като смятате, че жертвите не си струват, не аполодирайте нашия национален отбор. Защото, през 2014-та, когато те станаха световни шампионки, те правеха същите жертви, каквито правят и сега. Тогава медалите не бяха обявени за кървави, но сега, когато едно красиво момиче посегна на живота си, сега се замислихте за тяхната истинска цена. Това ли ви е нужно, за да оцените колко е тежко да си световен шампион? Някой да е на прага на смъртта?

Знаете ли кои хора имат нужда да се сблъскат със смъртта, за да осъзнаят очевидни неща? Тези, които не умеят да разбират и ценят живота.

Съжалявам, не разбирате нито живота, нито спорта, нито истинската цена на успеха, който никога не сте постигали със, истински собствен труд. Защото да пишеш измислици не е успех. Дори ако ги четат.

Може би не искате да знаете, но е истина: шампионите не се създават лесно. Шампионите са способни да изпитват болка, страх, отчаяние. Въпреки това истинските шампиони не са като вас. Те не търсят евтината сензация на гърба на чуждата болка и шок.

Свободни сте да не харесвате такива шампиони. Шампиони, които се борят до кръв за своята цел. Няма значение дали ги харесвате: няма да има различни. Те всички са хора, способни на жертви и на безкрайна отдаденост. И те, като всички нас,  понякога боледуват. Но истинските шампиони надживяват постоянно завистта и желанието да търсиш вина в другите за своите собствени разочарования.

Да, медалите винаги са били кървави. Но медалите сами по себе си не водят никого до опит за самоубийство. Какво води до това имат право да се произнесат само лекарите.

Ще кажа и друго: години наред Илиана Раева изграждаше и лансираше Цветелина Стоянова като състезател: и в индивидуалното, и в ансамбъла. Често пъти и за сметка на други деца. Да я обвините, че не е направила всичко по силите си за това момиче е нелепо.  Тези, които пишат и четат за спорт  редовно, а не само когато има сензация, знаят колко хвърли Илиана в това дете. Но българските спортни журналист не знаят това, защото повечето от тях дори не знаят имената на момичетата в отбора. Те ги научават само ако дойде време за скандални разкрития: тоест, за писане на лъжи.

Най-тъжното от всичко е, че за да НЕ пишеш лъжи не се иска много.  Не се иска нито пот, нито кръв. Няма нужда да си шампион. Нужно е да си просто човек, който се отнася с внимание и уважение към своя собствен труд. Първо към своя труд, след това към труда на другите! Себеуважаващ се човек не би написал неща, за които няма доказателства, просто ей така, за да бърка в раните на другите.

Всъщност, никой човечен човек не би го сторил. Би замълчал.

Не бъдете шампиони. Не бъдете журналисти. Не бъдете фенове на гимнастиката. Не аплодирайте кървавите медали на тези, които са посветили живота си на спорта. Бъдете просто човеци.