Благодаря за думите

Пак идва денят на благодарността в Америка, един ден, в който всички ядат пуйка, и никой не благодари. Аз имам този блог вече три години и съм благодарна, най-вече за свободата. Както казва Оруел, "свободата е свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири." Аз не съм се уморила да казвам в този блог, че две и две винаги излиза четири, а най-хубавото от всичко е, че никой не ми плаща за нищо и точно заради това мога да кажа всичко.Има голяма свобода в това да НЕ ти плащат точно за това, което правиш с любов, защото да бъдеш добре платен понякога значи да бъдеш купен. Казвам го за тези от вас, които си мислят, че работата им не е точно страст.Не се бойте! Не мислете, че не следвате призванието си. Не е нужно страстта да се превърне в работа. Но страстта, тя трябва винаги да има свободата да бъде страст и да се изразява с думи, с дела, с внимание. Аз внимавам. Думите са единственото ми оръжие и голямата ми свобода. Те ми дават възможността да кажа, че талантът и любовта са по-силни от всичко.

Така че, аз съм благодарна за думите. И искам да ви поздравя, този път, по изключение, не само с гимнастическо съчетание, но и със стихотворение:

Думата

Думата не се чупи на две.
Не се рони като изсъхнал хляб.
Понякога казва истината и понякога не.
Никога не е пристрастна.
Понякога има криле.

Думата: в лабиринт от значения
неуморно заплитана
За разбиране не е лесна
почти никога.

Думата е снизходителна към хората,
които нямат нищо за казване.
Сама по себе си не греши.
И не наказва.

Думата не е:
оръжие,лозунг, реклама.
Не е благословия.
Често изобличава.
И понякога крие.

Думата е шегобиец:
кара ни да си мислим,
че сме й господари.
Като огъня, който уж владеем,
но понякога пари.

Думата не се бои от смъртта,
от бръчките и от тъмното.
Не се срамува.
Не остава сама.
Понякога се сбъдва.

Две години, хиляди думи, много любов

На 9-ти януари моят английски блог навършва 2 години. Може би трябва да си запазя равносметките за някоя по-кръгла годишнина, но не се знае колко още фенката и блогът ще оцелеят, така че е по-добре да си кажа всичко сега.

Има една теория, че за да станеш добър в нещо, трябва да му посветиш 10 000 часа. Това са около 417 денонощия, а ако ги разглеждаме като 8-часови дни, излизат 3-4 години. Не че непременно приемам тази теория, но се замислих и изчислих, че, от 90-те години до днес, определено съм прекарала повече от 10 хиляди часа в гледане на състезания и тренировки по художествена гимнастика. Значи може да се надяваме, че съм се научила да гледам. Гледането не е кой знае какво умение. С гледане не се изкарват пари, не се става и професионалист. Но много хора не умеят да гледат другите, да виждат красивото в тях и да му се радват. А понякога животът ни поднася възможността да се радваме, без да правим кой знае какви усилия. В тази недотам спортна дисциплина, да гледаш и да се радваш, аз отдавна съм се доказала. Сега просто поддържам форма с радостно гледане... и с малко писане. Ако случайно се откажа да пиша, със сигурност ще продължа да гледам.

Иначе имам желание да прекарам още много хиляди часове в писане за гимнастика. Писането не се осъществява толкова лесно, колкото гледането; с други думи, трябва системно да се преодолява известна доза мързел, и да се оставят за утре, вдругиден или след седмица всякакви съвсем не маловажни задачки за вършене. На всичкото отгоре, май си остава спорно дали още няколко хиляди часа ще ми помогнат да пиша по-красноречиво и изобщо каква полза извлича някой, включително и аз, от цялата работа. Стигам до извода, че да имаш блог си е една чиста глезотия, почти като да ядеш шоколад за закуска. Точно заради това много ми харесва! А след хиляди часове ядене на шоколад, човек няма как да не стане майстор и, може би, да намери мярката в яденето: да яде без да преяжда. Дори и някой не особено шоколаден, а по-портокалово горчив човек.

Аз наистина не съм толкова шоколаден човек. Извън любовта по гимнастиката, рядко се захласвам по каквото и да било. Понякога ми става трудно да обясня какво искам и какво харесвам. Може би "лудата фенка" ми дава възможност неумело да прикрия истината, че съм един съвсем скучен и порядъчно дебеличък човек. ;-)

Но хората, които се занимават с гимнастика, не са нито скучни, нито дебелички. Хиляди думи няма да ми стигнат да обясня колко много се радвам, че са решили да тренират и да се състезават, вместо по цял ден да пишат и/или да ядат.

Колкото до тези от вас, които четат тук, марш веднага, отидете да си пуснете прахосмукачката, да си попълните данъчните декларации, да изгорите 100 калории във фитнеса или, ако чак толкова ви се чете, да четете на по-сериозни теми. Хората постигат всекидневно съвсем осезаеми неща, а ние тук, насън и наяве, размахваме някакви розови ленти, ей така, от любов към спорта.  Шегувам се, разбира се, четете блога, моля ви!

Като малка почерпка, пак съм снимала Надя, този път с лента. Има малка грешка в трикото, което се оказа късо за нея и като разпери крачка, копчетата изпукаха. Освен това рисунъкът на лентата е напълно омотан, което, разбира се, даже и на световни шампионки се е случвало.

Ако имах сили, щях да изгладя това-онова. Но след 2 години писане на този блог, аз също се омотах напълно в своите чувства на радост, възхищение, гняв, надежда и умора. И няма да се разплета скоро.

Извинете ме за печатните грешки и за прекалените откровения.  Да обичаш никога не е грешка.