По ирония на съдбата, а може би чисто и просто заради задкулисни игри, тази година испанският ансамбъл се оказа поставен на второ място в Рио, докато българките останаха трети, с равен резултат. За да се изпълним с може би съвсем неоправдан оптимизъм, искам да ви напомня, че през 1996-та година беше по-лошо и тенденциозно. Тогава испанките изпуснаха обръч и пак ги нагласиха първи, а българският ансамбъл остана втори. Сега испанките поне играха без видима, груба грешка.
Този български отбор, от 1996-та, обаче, остава най-титулуваният, при огромна конкуренция в средата на 1990-те години и при много неблагоприятно съдийство. Отбор, за който, може би за щастие, не се шумеше в българската преса. Поне не толкова, колкото сега. Е, имаше една снимка, на която Жельо Желев, мир на праха му, стои до рамото на Ивелина Талева и се усмихва с искрено възхищение. Ако я намеря, ще я публикувам.
Четох, че Михаела Маевска, капитан на нашия изключителен ансамбъл от 2016-та, изрази неудоволствие от това, че успехите на отбора се сравняват с тези на ансамбли от миналото. Това, разбира се, постоянно се случва в спорта, и не е плод на лични пристрастия. Нито означава, че не се гордеем безкрайно с бронза на този отбор, който наистина е по-скъп от злато за нас. Ансамбълът от 2016-та извърши огромен подвиг и всички го приемаме точно така: като духовна победа. Неслучайно Маргарита Мамун нарече олимпийците на Русия "войни на светлината." Такива са българките от ансамбъла през 2016-та.
Чисто статистически, най-силен е ансамбълът от 1996-та година. Те бяха световни шампионки и през 1995-та, и през 1996-та. Те бяха най-силният, най-интересният, най-зрелищният отбор в Атланта. Имах чувството, че техните уреди са във въздуха по-дълго, отколкото в ръцете им. Гледала съм ги и на тренировки и ми се струваше, че дори в почивките и докато загряваха, се движеха в синрон, наистина като една. Това бяха Мая Табакова, Валентина Кевлиян, Ивелина Талева, Ина Делчева (в съчетанието с обръч), Вяра Ваташка, Мария Колева (в съчетанието с топки и ленти). Преди Атланта с тях игра и пожъна много победи и Антоанета Станчева.
Незабравимите! Не сме ви забравили нито за миг! Отделно си струва, като спрем да гледаме назад с гордост, да погледнем и постиженията на гимнастичките от този отбор като треньорки и като професионалисти извън гимнастиката. Те също са много.
А за олимпийския сребърен медал...Да си втори или четвърти понякога води до различни чувства на една непостигнатост. Самият Валери Люкин, треньор и баща на олимпийската шампионка Настя Люкин, сподели, че най-тежко е да си втори. Е, когато си несправедливо втори: става три пъти по-тежко. Може да попитаме за това и Данчо Йовчев, и разкошният ни ансамбъл.
Аз като фен не съм простила за станалото в Атланата, най-чистосърдечно си признавам. И не мислех, че някога ще имаме отбор, който да изглежда толкова красиво и мащабно на килима и да е толкова вълнуващ.
Двадесет години по-късно съм мускетарски обнадеждена, че следващият отбор ще ги настигне. Селекцията за новия ансамбъл се сведе до 10 момичета и всяка от тях е на изключително високо ниво. Те са ансамбълът на бъдещето, за което дори не сме мечтали.
За ансамбъла на бъдещето ще напиша отделен пост, но очаквам много от Любомира Казанова, Снежана Дечева, Симона Дянкова, Мадлен Радуканова, Стефани Кирякова, Теодора Александрова.
Засега шампионките от 1996-та остават най-добри и когато новите шампионки победят Испания, феновете ще простят и тази прошка също ще е златна. :) Ще означава, че прокобата се е махнала и че този спорт върви към по-добро.