Победите на красивото се измерват с трепета на фенското сърце

През 2002 година живеех в Бразилия. На компютъра си имах няколко не особено качествени снимки на гимнастичката Диана Попова, които си бях направила на колаж и ги използвах за фон. Можете да ги видите и сега:

Ето тези разфокусирани снимки, на уморена от състезания, рошава, бледа, с малко грим, с естествения цвят на косата си и с ненарисувани вежди, Диана Попова. Облечена в безинетерсни едноцветни трика.

Моят професор по антропология в Бразилия надникна в екрана на лаптопа ми един ден и каза: "Не мога да откъсна очи от това момиче, толкова е красива".

Коя е тя? Искаше да знае. Разказах му за Диана Попова.

Оказа, че за един футболен запалянко, който никога не е гледал гимнастика, но в Диана намира нещо красиво, което кара сърцето му да трепне.

Че Диана е красива знаят всички фенове. На някои състезания имаше конкурси за "Мис Турнир" и я избираха журита от журналисти, гледали турнира. Измежду стотици момичета от цял свят. Не защото знаеха коя е или колко медала е спечелила. Не защото са познавали родителите й. Не защото някой на някого е платил.

Сигурно се досещате, че искам да напиша нещо за конкурсите и в частност за конкурса "Мис България". Аз съм сред тези, които се възмутиха искрено от избора на новата Мис. Сблъсках се, за съжаление, с няколко нелогични, дори груби, реакции на моето искрено възмущение, на които искам да отговоря:

1. Какво значение има коя е мис, те всички са грозни

Не, мили хора, не е вярно. Не всички момичета в България са грозни. Не ми пробутвайте това извинение, защото няма да мине.

2.  Този конкурс така или иначе е компроментиран.

Да,  така е и точно заради това е крайно време този конкурс да спре да бъде компроментиран. Съгласна съм, че е такъв от много години.  Но не и че има нужда да го търпим такъв.

3. България има много по-сериозни проблеми.

Разбира се. Има хора, които гладуват. Има родилки, бити от медицински лица в болници. Има всякакви нещастия. Това, че едно нещастие е по-голямо от друго, не означава, че трябва да търпим несправдливостта по принцип. Много неща изглеждат незначителни на фона на геноцида в Руанда или глада в Сомалия, нали? Например мачовете на волейболния отбор на България не са от никакво значение за световния мир. Но ние пак ги гледаме и коментираме, всъщност хиляди хора ги гледат. И това няма да се промени.

Защо обаче красотата ни вълнува? Защо е важна? Защо, когато говорим за Григор Димитров, говорим и за това колко красиви са гаджетата му, а не само за спортните му успехи? Защо години наред се обсъждаше колко хубави и дълги крака има Стефка Костадинова, вместо да обсъждаме най-вече нейния световен рекорд? 

Отговорите могат да бъдат много. Но едно е ясно: няма да ни мине. Всеки човек неизбежно се зазяпва по красиво момче или момиче, било то и спортистка от далечна държава, за която никога не е чувал. 

Да се върнем малко в Бразилия. Там, като във всяка държава, има идеал за женска красота. Харесват се жени с дълги коси, с пищни форми, с плътни устни. Нищо ново, нали? В Бразилия живеят милиони такива жени. Както и на много други места по света. Също така из цял свят живеят хора, които са талантливи и способни, в една или друга област. Възниква въпросът: когато има конкурс, как избираме най-добрия или най-красивия?

В един стар виц се казваше, че французите във фамилиите си използват "дьо", холандците,  "фон", а в България трябва пред фамилните имена да въведем едно "наш". Вместо "дьо Петров" или "фон Петров", става "Иван наш Петров". В България много често става така, че някой е "достатъчно наш", за да го набутат да спечели конкурс, по каквото и да било, въпреки че не е най-добрият.

Сега ще отворя дума и за достатъчно наша Тамара. Новата мис. Наша си е. Прилича много на предишни миски. Например: на Антония Петрова. Същите пластични операции, същата коса, същото изражение на лицето, същото чело, което не помръдва, същия тежък грим, същите кичозни рокли, същите зле скалъпени изречения на български, същото самочувствие. Да, наша си е, както са наши всички чалга певици, които също изглеждат по подобен начин. И сега, за всички, които смятат, че не трябва да критикуваме избора на Мис,  искам да попитам: като си сложите ръката на сърцето и погледнете Тамара, идва ли ви да кажете, като моя бразилски познат: "не мога да откъсна очи от това момиче?"

Защото ако Тамара кара сърцето ви да трепти, аз искам да трептите. Но искам да ме погледнете в очите и да ми кажете, че тя ви докарва до сърцебиене от възхищение, а не да ми разправяте, че не е важно коя е мис, че другите кандидатки не били хубавици и че трябва просто да не се занимаваме с тоя конкурс, защото, видите ли, ние сме съгласни всяка година да се избират хора, които да изглеждат като мутреси от един и същи калъп.  

"Помни, че няма по-страшни затвори от тези в главите ни", казва руският певец Виктор Цой. Истината е страшна: в България така сме се затворили, че вече ни се струва за нормално един конкурс да е корумпиран. Готови сме да махнем с ръка и да се съсредоточим върху шопската си салата. Затворническата, вкисната шопска салата на един отвратителен отказ от достойнството.

Една приятелка ми написа, че не трябвало да гледаме новата мис, а да се радваме на победите на Григор Димитров. На пръв поглед няма общо между двете неща. Какво ни пречи да се радваме на едното, а на другото, не?

Победите на Григор Димитров обаче са много важни в този разговор и е напълно уместно да ги обсъдим. Ако не знаете, Григор Димитров нямаше да получи сериозна възможност да се развие като спортист, ако не беше помощта на двама други талантливи българи: Христо Стоичков и Димитър Бебратов. Те двамата са много различни, но имат едно много важно качество, което отличава победителите: могат да оценят таланта на другите хора и да го признаят. И заради това, преди много години, вместо да си инвестират средствата в някой "по-наш" или в някой, който "става, щото те и другите са зле", те подкрепиха точно Григор Димитров. 

Сега той е на върха, защото още като малък е накарал нещо в някой да трепне. Това няма да се промени, никой няма да му го вземе, дори да не спечели повече големи титли. Той е от тези, които от пръв поглед те карат да трептиш. Защото езикът на красотата и талантът е по-силен от шума на лицемерието. И е еднозначен, неоспорим, стопроцентово интуитивен.  Безценен.

Помислете си. Колко струва този миг, в който виждате някой и сърцето ви трепва? Как да измерим това? Как да го сравним с всички проблеми на света, с всичките му геройства? Кому е нуждно такова сравнение? Милиони хора преживяват десетилетия без да почувстват такъв трепет и животът им свършава с досадното примирение, че  почти всичко в техния свят е корумпирано и че повечето хора около тях не са красиви (самата ужасяваща истина!).

Искам да ви напомня, че тези, които стоят зад корупцията в България и по цял свят, които живеят на ваш гръб, които ви ограбват от незабравимите трепети при победите на достойни личности, искат да мислите точно така. Да си казвате, че грозотата, все някак, всяка година, надделява... и че не можем да се преборим с нея в името на красивото. Да намирате извинения за собственото си бездействие и за престъпната несправедливост на тези, които имат власт.

А за тези, които се явяват по конкурси (каквито и да е конкурси!) и ги печели някой "техен" или "по-техен" или "не много грозен", също имам няколко думи: никой не може да ви отнеме правото да говорите. Ако замълчите, защото всичко така или иначе всичко е пошло и изкривено, рискувате да станете част от пошлостта и изкривяването.  Не мълчете. Вашите фенове ще застанат до вас. Никой не може да спре трепета на едно искрено фенско сърце.

Да знаете, надежда има. Тя е в това, че когато непознат човек от далечен континент погледне едно истинско красиво българско момиче, в него нещо трепва. Въпреки че не знае коя е тя и че в живота му има толкова по-важни неща. Това няма да се промени. Колкото и измислени миски да се изберат, Диана Попова ще бъде по-красива от тях.  

За да защитим красивото обаче е нужно да не се отказваме от собствената си радост от него, да не позволяваме да ни вменяват, че нещо грозно  и бездарно е приемливо. Трябва търпеливо да отричаме "нашето" шуробаджаначеско бездарие,  и в малък, и в голям мащаб. Всеки път. Дори когато в света край нас бушуват по-силни вълнения и по-тежки беди от това коя е станала мис. А такива беди неизбежно ще има.

"Аз утвърждавам, че доброто винаги побеждава злото, а търпението е по-силно от меча на самурая", казва Цой.

Победите се мерят различно и за правилното им измерване може много да се говори. Но едно е сигурно: стойността на една личност не се измерва с броя на хората, които са решили да си затворят очите в лицето на нейната посредственост. За всеки 100 души, според които новата мис, "не е толкова зле", има 10 000, които просто поглеждат Григор Димитров с трептящо сърце.

Не се отказвайте от доброто.

Истинските бойкотиращи

Бербатов не играе за националния отбор. Григор Димитров отказва да е част от отбора на България за Купа "Дейвис". Това бойкот ли е? Ако го наречем "бойкот", то това е бойкот на недомислието, простотията, тенсогръдието, мързела и корупцията, които са обхванали всички сфери на българското общество, в това число и спорта.

Сочим с пръсти силните и талантливите, но истинският бойкот е друг. В България стотици хора бойкотират таланта. Това са функционери, бюрократи, пуснали дълбоки корени в една отровна среда, където, ако те взимаха заплати и нищо не вършеха, щеше да е добре. Но те взимат заплати и пречат.

Примерите в гимнастиката са печално много. Години наред Деспа Кателиева открито бойкотира кариерата на Силвия Митева. Силвия успя, защото и двамата й родители са треньори и те стояха до нея денонощно и неотлъчно, отказаха да работят с други деца и хвърлиха години от живота с в нейната кариера.


Илиана Раева бойкотира кариерата на талантливата Филипа Сидерова, която игра за Грузия. Като девойка Филипа заставаше на почетната стълбичка до легендарната рускиня Канаева. После някой измисли, че Филипа е ниска, нямала необходимата външности и какви ли още съвършено неверни глупости. Вижте сами гимнастичката, която даже не държеше уредите с ръце, и която можеше, точно като прехвалените ни конкурентки от Русия, да изпълни всеки елемент с тяло:




Цялата гимнастическа Федерация, дружно, бойкотира кариерата и на изключителната Симона Пейчева, най-талантливата и успешна гимнастичка, която имахме след Мария Петрова, която се отказа през 1996-та. Симона успя въпреки тяхната завист, бездарие и желание да пречат. Тя успя въпреки един допинг скандал, за който виновните - Федерацията и лекаря на националния отбор - никога не поеха отговорност.

Когато Симона поиска да се завърне след раждане и дълго прекъсване, вместо да я посрещнат с овации на крака, родните бюрократи я класираха на контролни състезания след едни деца, които могат да мечтаят за скоковете, пируетите, бързината и гъвкавостта на Симона, но няма никога да изпълнят никои от нейните елементи.  Симона след раждане продължава да има чисти линии, каквито Мария Матева няма. Това е непоносимо леката реалност на живота: че колкото и да тъпчеш таланта, той си личи:



Гледам това съчетание и искам да ви обърна внимание на тези чисти факти и те са, че: при скоковете Симона направо излита във въздуха; Симона може да направи фуете с вързани очи и ръце; Симона  след отказване и раждане продължава да прави пирует в тилна везна; за Симона рисковите улавяния зад гърба се случват със златна лекота и с невероятна скорост.

Мечтите не са достатъчно. Трудът също не е достатъчен. Трябва децата да могат да гледат нагоре. Към пример, по-силен от тях. Трябва и да си повярват. Да знаят: ако съм добра, няма да ме спрат!

Сара Стайкова излиза и греши, защото не си вярва. Мария Матева излиза и греши, защото й повтарят по цял ден колко е велика и безгрешна, така че тя реална самооценка няма, и то от много години. Катрин Тасева има качествата да е медалистка на световно първенство, но не я пускат да играе. Прекрасни състезателки като Биляна Проданова и Марина Стоименова, вече напуснаха гимнастиката.

Талантливите напускат заради бойкота. Системния, нагъл и при това, платен, бойкот.

За да се чувства готов да играе един спортист, а не бойкотиран, той трябва да вижда не това как сам влачи на гърба си разни бюрократи, а как те си вършат работата. Сигурна съм, че Григор Димитров няма как да види една свършена работа извън корта.

Григов Димитров поне ви бойкотира безплатно, червеи. А истината е, че за заплатите на функционерите плащат феновете.

Какво общо имат Симона Пейчева и Григор Димитров?

Какво общо имат Симона Пейчева и Григор Димитров? Ще ви кажа: и при двамата, някой друг си приписва заслуги за победите и постиженията им. В продължение на години българската федерация не само че не помагаше, но и активно пречеше на Симона Пейчева. Пречеха и на Силвия Митева, но когато тя проби в световния елит, веднага започнаха сами да си ръкопляскат. А сега, след поредния успех на Григор Димитров в тениса, някакъв посредствен човек от някакво министерство, пълно с бездарни шуробаджанаци, веднага се изказа, че видиш ли, министерството и федерацията ефекетивно, качествено,си клатят краката. Отвратителни, нагли паразити, които се опитват да живеят на гърба на талантливия човек. Нищо ново, нали?

А сега за разликата, между Симона Пейчева и другите. И Григор, и Силвия Митева, дори и сестрите Малееви, цял живот тренират с родителите си. Не само,че федерацията не им помага, но и разчитат изцяло на семейството си. Засега Юлия Берберян не е извадила други тенисистки в топ 10 от своя клуб или школа. И не очаквам, че семейство Митеви ще изведат до медали друго дете, освен собствената си дъщеря. Със Симона Пейчева не е така. Тя работи с Мариета Дукова, с която имат късмет да работят и други деца. Мариета не е роднина на Симона, и двете работят заедно години наред, само и единствено, защото просто ги бива в това, което правят. Не ги свързва кръвна връзка, а любовта им към спорта. И таланта.

Тук Симона разказва защо е избрала да се върне и показва своето майсторство:



Семейството е важно. Но за да съградиш ЦЯЛА ШКОЛА от успешни спортисти, не може да работиш само с роднините си, колкото и талантливи да са те. Трябва да имаш желание и способност да търпиш недостатъците и проблемите на някой, който, съвсем буквално, не ти е никакъв. И който дори не ти плаща кой знае колко, за да го тренираш.По същата причина, а не заради парите, Иван Лендл прие да работи с Анди Мъри.Ако някой убеди Иван Лендл да тренира и други тенисисти, той ще се съгласи, само ако те имат потенциал и характер, и ще ги изведе напред. Такива, несемейни, са отношенията между Симона и нейната треньорка. Заради това от клуб "Академик" ще излязат ще много талантливи деца. Почакайте, бъдещето им принадлежи!

Друг пример за отношения между треньор и състезател са фигуристът Евгени Плющенко и личния му треньор, Алексей Мишин. Преди близо 20 години, Мишин прибира Женя да живее в дома му, приема го, наистина като син, но по съвсем обективни причини: вижда огромния му талант. Сега, през 2104-та,от цяла Русия, от тази огромна, богата, силна страна, на Олимпиада са избрани да отидат 223-ма души. За ЧЕТВЪРТИ път, избраният е Женя Плющенко. Той надмогва протежирания младеж Максим Ковтун. Надмогва контузиите си на коленете и гръбначния стълб. Някой във Федерацията в Русия решава, че на Олимпиада трябва да отидат талантливите. И въпреки това никой не е седнал да се тупа по гърдите, че четворните скокове на един уникален фигурист се дължат на успешно-функциониращата бюрокрация. Не знам дали, защото в руската федерация и министерство имат повече акъл,или просто по-малко наглост, но все пак дават заслуженото...на заслужилите. Така или иначе, причината за победите на руските фигуристи е Мишин: той избра Урманов (една европейска и една олимпийска титла), Ягудин (4 световни и една олимпийска титла) и Плющенко (три световни, седем европейски и една олимпийска титла) и ги изведе до върха, без да са му синове. Останалите просто аплодират очевидното превъзходство: