През 1995-та Мария Петрова се готвеше за третата си световна титла. Тогава четох, че Нешка Робева, Лили Игнатова, Юлия Байчева и Бранимира Маркова заедно са работили, за да поставят новото съчетание на Мария Петрова с въже. Първото изпълнение е от началото на сезона, в Карлсруе, където се вижда как Петрова прави 3 кълбета под въжето. Съчетанието има огромен заряд, привлича публиката като магнит. Петрова с лекота покрива някои неточности в този ранен етап на подготовката.
В по-късната си версия, ето го и съчетанието за турнира в Корбей-Есон. Тук кълбетата са станали две, но някои от елементите са по-изчистени. Мария е в по-добра форма, и в червено:
Мария Петрова спечели с това въже трета абсолютна световна титла в многобоя, както и сребро на въже на световното през 1995-та. На световното изпълнението с въже беше решаващо, защото беше последното съчетание на Мария, а конкурентките й вече бяха изигирали и четирите си съчетания. В Атланта съчетанието не изглеждаше в пълния си блясък със синьото трико. Изобщо, спомените ми за Атланта са съвсем умишлено мъгливи. И все пак вързаните ръце във въжето са класика!
Повечето хора си спомнят Мария с червената топка или с обръча, а и тя самата е казвала, че въжето не й е любим уред, но това съчетание е връх. Гледала съм го на вътрешни турнири и на тренировки, и всеки път музиката ми се струва много въздействаща, а по отношение на техника с въжето, съчетанието е шедьовър. Въжето се движи почти през цялото време, статичните моменти са просто акценти, които много ясно подчертават най-силните страни на Мария. През цялото време тя изглежда много силна и уверена.
Освен това в съчетанието има скокове, без да се залага само на тях. В много други композиции с въже, гимнастичката или скача или стои на едно място, стиснала въжето в ръка, и показва гъвкавост. Обаче истината е, че скокове и гъвкавост могат да се покажат и без въжето, така че какъв е смисълът: съчетанието заприличва на съчетание без уред. Въжето не се търкаля и не отскача както топката, поне не в ръцете на повечето хора. То не се върти като лентата: поне повечето гимнастички не знаят как да го завъртят. Ефектни рискове или танцувални стъпки с въже се правят трудно и на много хора не се струват достатъчно зрелищни. А при някои гимнастички си изглеждат направо тромави. Препънати във въжето през годините са били много състезателки на световно ниво. ;-)
Истината е, че въжето може и да отскочи, и да се върти, и да се търкаля по тялото на гимнастичката, и да излита високо във въздуха. В ръцете на Мария то хвана много от нас в плен.
Рядко пускам изпълнения на малки гимнастички, още по-малко пък изпълнения без уред. Трудно ми е да си избера такова изпълнение, защото всички деца са много красиви играят с голяма любов. И защото всяко дете е обещание за по-красиво бъдеще.
Все пак ще споделя това изпълнение. Много е красиво и линиите са много чисти:
Определено се вижда, че това дете има страхотна двигателна култура, но и че е работило много, и то на тази крехка възраст. Резултатът е прекрасен за гледане.
Другата причина да не пиша за деца е и дори за девойки е, че много често, докато една гимнастичка порасне и влезе в категория "жени", се получава така, че тя или се отказва, или не успява да се конкурира успешно на световно ниво. Дори сензационната Боянка Ангелова, която е най-гледаната българска състезателка в Youtube, не успя да стигне до призови класирания сред жените и не се задържа в гимнастиката. Все пак, Боянка поне игра на големи състезания като девойка. А истината е, че има много деца с нейния потенциал, които приключват със спорта още преди това. Би ми станало болно да пише за едно 8-годишно дете и да разбера, че се е отказало още преди да стане, например, на 12, или пък че не е успяло да се изяви в следващия възрастов поток.
А какво става с децата, които са толкова обещаващи като малки? Тук изреждам няколко от многото причини и препядствия по техния спортен път. Ще се радвам, ако родители и треньори споделят свои наблюдения.
Децата стават тиийнейджъри и губят мотивация
Малките момичета растат, влюбват се, ходят по дискотеки, не искат да са в залата по цял ден. И, най-страшното: някои дебелеят. Сигурно е така, но ако едно дете играе като на видеото, което пуснах и играе така още на 7 годинки, трудно е да си представим, че съвсем ще спре да му харесва да играе, особено при положение, че може да се радва на собствения си напредък, както и на аплодисментите на публиката. Сигурно има много "немотивирани тийнейджъри", но те и като по-малки не са играели по този начин. Защо само някои успяват да се преборят със спада в мотивацията, а много други: не? Сигурно има много фактори: от треньори, до родители, до това какви други интереси има детето.
"Ти си "прекалено"..."
Висока, ниска, дългокрака? Или "недостатъчно"...висока, ниска, дългокрака? Всички сме го чували. Чували сме го за много гимнастички и някои от тях продължиха да играят. На вас какво ви говореха, когато бяхте малки? Сигурна съм, че не сте го забравили. Не бойте се, и на Бианка Панова са й казвали, че "няма данни". Да, наистина, всички сме различни. Да, има деца с повече физически данни от други. Но когато едно дете печели медали в детска възраст или като девойка, за мен това означава, че колкото и да е ниско или високо, то има потенциал да продължи да се развива. Не ми харесва да се говори така и за детето, което се е класирало на 30-то място. Но когато детето държи медал в ръце и някой му обяснява, че няма достатъчно дълги крака, става нелепо.
Родителите биха искали детето да се съсредоточи върху училището
Много често родители споделят, че биха искали детето да влезе в езикова гимназия или пък просто да има определени цели, свързани с академичната подготовка, които не могат да бъдат постигнати, ако тренира усилено. Напълно логично е родителите да се замислят за бъдещето на децата си "след гимнастиката". Всъщност, това би трябвало да важи за всеки спорт. Да, в 21-ви век имаме гимнастички, които се състезават почти до 30-годишна възраст, но и на тях не им е гарантирана работа и кариера след отказването от състезателна активност. Трудно е за треньорите да убедят родителите, че да инвестицията на време и усилия в гимнастиката ще доведе до по-добро бъдеще, отколкото обучението в хубава гимназия или университет. Може би ако спортните училища имаха по-добра репутация, някои родители щяха да са склонни да дадат шанс на гимнастиката в живота на децата си. Все пак, ако погледнете това видео, детето е разкошно. Дете, което играе така, ще се научи и на чужд език, и на математика, и на каквото си реши. То от малко е разбрало стойността на положения труд.
Идват контузиите
За съжаление, все някак се оказва, че колкото повече растат децата, толкова се увеличава и вероятността да се контузят. На много хора гимнастиката се привижда като "лек" спорт, но опасността от контузии в този спорт е голяма и тя плаши и деца, и родители, и треньори. Съвременната гимнастика изисква много повече, отколкото гимнастиката на 80-те и дори 90-те. Много гимнастички преминават през контузии и се възстановяват, но какво точно значи "възстановяване"? Колко време отнема то и колко голям е рискът от трайни последици за здравето при определени натоварвания или, ако контузията се повтори? Лекарите и треньорите заедно имат отговори на тези въпроси и отговорите не са еднозначни. При много контузии има начин една гимнастичка да се върне към сериозни тренировки, но е възможно самата тя да реши, че не иска да поеме по този път отново.
Никой не е застрахован от контузии и все пак, ако контузиите не са сериозни, би било хубаво децата да ги приемат като предпядствие, което могат да преодолеят с необходимата професионална помощ. В реалния живот хора се контузват постоянно, без да правят нищо особено виртуозно. Не е ли гимнастическата контузия тогава просто още една рана, след която се става още по-голям юнак?
Някои деца не стават "любимки"
Тук не искам да отварям темата за политиката в спорта, а по-скоро за отношенията между състезателка и треньор. За да успее една гимнастичка, някой, който вече е успял, трябва да вярва в нея. Гимнастичките се качват сами на почетната стълбичка, но това, и само това, е моментът, когато никой не ги държи за ръка. Затова моят съвет към родителите е следният: намерете треньор и учител на детето си, за което то да е любимото дете. Не само защото всички деца са прекрасни и любими. А защото този треньор и учител вижда качествата на детето и много иска да ги развива. Този треньор няма да гледа детето през розови очила, но ще го гледа, на първо място, с надежда. Това отношение - усещането, че някой вярва в децата - помага и с малките и не толкова малки контузии, и със страшните тийнейджърски влюбвания, и с войната срещу излишния килограм... и даже с домашните за училище.
Бербатов не играе за националния отбор. Григор Димитров отказва да е част от отбора на България за Купа "Дейвис". Това бойкот ли е? Ако го наречем "бойкот", то това е бойкот на недомислието, простотията, тенсогръдието, мързела и корупцията, които са обхванали всички сфери на българското общество, в това число и спорта.
Сочим с пръсти силните и талантливите, но истинският бойкот е друг. В България стотици хора бойкотират таланта. Това са функционери, бюрократи, пуснали дълбоки корени в една отровна среда, където, ако те взимаха заплати и нищо не вършеха, щеше да е добре. Но те взимат заплати и пречат.
Примерите в гимнастиката са печално много. Години наред Деспа Кателиева открито бойкотира кариерата на Силвия Митева. Силвия успя, защото и двамата й родители са треньори и те стояха до нея денонощно и неотлъчно, отказаха да работят с други деца и хвърлиха години от живота с в нейната кариера.
Илиана Раева бойкотира кариерата на талантливата Филипа Сидерова, която игра за Грузия. Като девойка Филипа заставаше на почетната стълбичка до легендарната рускиня Канаева. После някой измисли, че Филипа е ниска, нямала необходимата външности и какви ли още съвършено неверни глупости. Вижте сами гимнастичката, която даже не държеше уредите с ръце, и която можеше, точно като прехвалените ни конкурентки от Русия, да изпълни всеки елемент с тяло:
Цялата гимнастическа Федерация, дружно, бойкотира кариерата и на изключителната Симона Пейчева, най-талантливата и успешна гимнастичка, която имахме след Мария Петрова, която се отказа през 1996-та. Симона успя въпреки тяхната завист, бездарие и желание да пречат. Тя успя въпреки един допинг скандал, за който виновните - Федерацията и лекаря на националния отбор - никога не поеха отговорност.
Когато Симона поиска да се завърне след раждане и дълго прекъсване, вместо да я посрещнат с овации на крака, родните бюрократи я класираха на контролни състезания след едни деца, които могат да мечтаят за скоковете, пируетите, бързината и гъвкавостта на Симона, но няма никога да изпълнят никои от нейните елементи. Симона след раждане продължава да има чисти линии, каквито Мария Матева няма. Това е непоносимо леката реалност на живота: че колкото и да тъпчеш таланта, той си личи:
Гледам това съчетание и искам да ви обърна внимание на тези чисти факти и те са, че: при скоковете Симона направо излита във въздуха; Симона може да направи фуете с вързани очи и ръце; Симона след отказване и раждане продължава да прави пирует в тилна везна; за Симона рисковите улавяния зад гърба се случват със златна лекота и с невероятна скорост.
Мечтите не са достатъчно. Трудът също не е достатъчен. Трябва децата да могат да гледат нагоре. Към пример, по-силен от тях. Трябва и да си повярват. Да знаят: ако съм добра, няма да ме спрат!
Сара Стайкова излиза и греши, защото не си вярва. Мария Матева излиза и греши, защото й повтарят по цял ден колко е велика и безгрешна, така че тя реална самооценка няма, и то от много години. Катрин Тасева има качествата да е медалистка на световно първенство, но не я пускат да играе. Прекрасни състезателки катоБиляна Проданова и Марина Стоименова, вече напуснаха гимнастиката.
Талантливите напускат заради бойкота. Системния, нагъл и при това, платен, бойкот.
За да се чувства готов да играе един спортист, а не бойкотиран, той трябва да вижда не това как сам влачи на гърба си разни бюрократи, а как те си вършат работата. Сигурна съм, че Григор Димитров няма как да види една свършена работа извън корта.
Григов Димитров поне ви бойкотира безплатно, червеи. А истината е, че за заплатите на функционерите плащат феновете.
