Футболно-гимнастическо

Минаха 20 години, откакто България е имала абсолютна европейска шампионка по художествена гимнастика. И откакто България се класира на финали на Световната купа по футбол.

Преди 20 години в Солун, Мария Петрова победи и рускини, и белорускини, и украинки. Това беше едно от големите състезания, на които родителите й са я гледали в залата, а не по телевизията, сподели Мария с вълнение. Амина Зарипова, бронзовата медалистка от Солун, и успешна руска треньорка сега, подари цвете на Мария с думите: "Аз си знаех, че ще бъдеш първа." Ето я Мария днес, като лидер сред международните съдийки. Благодаря за снимката на Лидия Роздилски:

Цял живот ще остана благодарна на Мария за красотата, силата и вдъхновението, което даде и дава на своите фенове!

А колкото до футболната еуфория, искам да споделя малко фенски размисли. Гледах, тайно, в работно време, от стаята за почивка в нашия офис, първото полувреме на мача между Хърватска и Бразилия. И трябва да си призная, че се разплаках след първия гол, както и след втория. Ето защо.

Живяла съм 10 щастливи месеца в Бразилия. Когато ходих на мач там, той беше финала на тяхната "Б" група. Дойдоха 65 000 души, от тях 5 000 влезли в стадиона без билети. Стори ми се, че 64 999 си бяха купили, макар и с последните си пари, фанелката на своя отбор. Само аз се мъдрех там по един бял потник, неподготвена. Знам,че цялото население на Бразилия плаче и ликува със своя отбор.

Но когато Хърватска вкара първия гол в мача, не можах да не си помисля за уж малкия човек, от малката държава, който има 10 секунди, за да се изправи срещу най-силните в света и да отбележи гол. Мислех си за неочакваните обрати, за изстраданите с години победи. И си мислех колко искам един ден да видя български отбор да накара цял свят да трепне. Бил той гиомнастически или футболен.

Мислех си и за тези момчета, от бразилския отбор. Много от тях израсват само с мечтата си, в къщи без ток и вода, но винаги с топка и с фанелка на любимия отбор. Знаете ли, че в Бразилия виждах деца, които ходеха по 3-4 километра пеша в ужасна жега, защото нямат пари за автобус, но искат да стигнат до стадиона за тренировка? Няма да забравя как в най-бедния квартал, имаше състезание по футбол между улицата, и ритаха топка сред пясъка, защото там улиците не са асфалтирани. Да си влюбен в играта при всякакви условия, това е Бразилия!

Тогава, през 2002-ра, аз занесох на стадиона в моя квартал една топка за художествена гимнастика и всеки направи малка демонстрация на умения. Написах и съчинение от 40 страници на чист португалски за ролята на футбола в живота на тийнейджърите от бедни семейства. И мисля, че всичките 40 страници казват: с вас съм, с вас съм до край, а вие сте бъдещето.

Ето го, през 2014-та, този млад бразилски отбор.Сред милионите бразилски таланти, тези 11 на стадиона носят една огромна сила и отговорност: да накарат следващите да вярват в мечтата. Да направят 200 милиона души щастливи!

Питам се дали родителите на тези момчета някога са сънували  този красив, огромен, вълнуващ се като безкрайно могъщо море стадион, ще се изправи на крака за тяхното дете. Защото много от тези родители, точно като семейството на Мария Петрова, просто треперят пред телевизора.

Да се бориш, да преследваш, без да трепнеш, целта, да тръгнеш не от нулата, а почти от отрицателните стойности, и да стигнеш до там, че милиони хора да се радват и да плачат с теб. Какво повече от това може да дадеш на другите като личност?

Гледам и си казвам: това е върхът! Преди 20 години, България достигна този връх. Нека мечтаем смело!

100 години вълнение

Поздравявам всички левскари със стогодишнината на любимия клуб! Дълго време търсих съчетание, което може би сме позабравили (а не трябва!) и намерих бухалките на Теодора Александрова от преди близо 20 години, когато тя стана европейска шампионка за девойки:



За разлика от много състезателки, които идваха в "Левски" от други клубове, Теодора е израснала в "Левски" и поне за мен, точно тя остава лицето на "Левски" в гимнастиката. На това състезание Теодора е на 13 години. Наблюдавала съм я и на състезания, и на тренировки, и съм свидетел, че това е най-съсредоточеният, най-мотивираният и най-прецизният състезател на света. Мечта на всеки треньор и винаги любимка на феновете.

Винаги. Това е думата, която подхожда на клуб "Левски". За 100 години клубът е минал през много върхове и неудачи, но феновете са фенове през цялото време и съм сигурна, че ще останат такива. Предстоят поне още 100!

Преди (само) 20 години бях на стадиона, когато "Левски" победи ЦСКА с 7:1. Тогава и аз бях на 13 и родителите ми ме пуснаха на мач с мои приятели от училище. Никой не се притесняваше, че нещо ще ни се случи в тълпата, по улиците на големия град, или в градския транспорт. Чувствахме се като у дома си на стадиона и готови да аплодираме бурно. Аз и сега се чувствам така на стадиони и в зали, а от разстояние продължавам да мечтая за новите моменти на фенска радост.

Вярвам, че един ден пак имаме ето такова съчетание като този обръч на Теодора, няколко години по-късно:



Ще почакаме още толкова години, колкото трябва, за да се радваме на нови успехи.

Време е тези, които през 1990-те години са били тийнейджъри да бъдат новите лидери. Време е да си спомним, че да подкрепяш един отбор означава да ръкопляскаш и на края на загубените състезания. Любовта на феновете не държи сметка за непостигнатото, не брои загубите, но пък помни победите.  И гледа към всеки нов опит с трепет и оптимизъм.

Преди много години по-стара фенка направо ме изгони от един лекарски кабинет, защото знаеше, че ще ходя на мач. Щях да си купувам контактни лещи, но не се случи: "Хайде, бързай за мача и успех. Аз съм стара левскарка." :-)  Приех това като урок, че фенът е първо фен, когато трябва: винаги.

Научете децата си да бъдат левскари. Нека мечтата продължи.

Защо не прощаваме (когато героите ни губят)

Никога няма да простя на испанския ансамбъл, че спечели олимпийската титла в Атланта през 1996-та. Изпуснаха обръч, а и без грешката не бяха на нивото на нашите. Не съм им простила, а няма и защо: нищо не са ми направили лично на мен. Отидоха и просто спечелиха една титла незаслужено. Ето ги българките тук, няма други такива. Тяхната работа с уреда и с музиката не е просто на световно ниво. Тя е на свое собствено ниво, което надхвърля всичко останало:




Да, след награждаването, състезанието спира.В живота обаче не е съвсем така. И като си говорим за живота...и смъртта...

Отдавна се каня да напиша нещо за Сена и Шумахер.

Преди 20 години, когато Сена загина, аз бях в един раздрънкан софийски автобус. Прибирах се от зала "Универсиада", където за първи път гледах моята любимка Мария Петрова. Става дума за международния турнир "Жулиета Шишманова" през май месец, 1994-та. Петрова стана първа, следвана от Диана Попова и Евгения Павлина от Беларус. За това как гледах Петрова със затаен дъх ще напиша друг път. Да се върнем в червения "Икарус" на път за "Младост" 4. Радиото в автобуса работеше и обявиха трагичната новина. Баща ми ме погледна и каза "Саше, Сена загина". След това всяка година, на първи май, пишех по едно стихотворение, посветено на Сена. Тази година станаха 20, което не променя абсолютно нищо.

През 2002-ра до 2004-та, когато живеех в Бразилия, разказах на приятелите си тази история. Мой много добър приятел се хвана за кожата на ръката и ми каза "Настръхвам." И аз. И сега.

Излязоха много статии за 20-годишнината от смъртта на Сена. В много от тях се говори за това как на погребението на Сена присъстваха 3 милиона. Приятелката му, Адриана Галистеу, разказва в книгата си, че бразилското знаме върху ковчега на Сена миришело на пот, кафе, тютюн, червило, и какво ли още не. На целия живот.Три милиона души, в около 10-милионно Сао Паолу, целунаха знамето върху ковчета на своя герой. Дори и в смъртта хората се състезават и броят, не е ли глупаво? Какво значение има дали са се поклонили трима или милиони, когато няма да го върнем? С какво мерим стойността на една личност? Достатъчно ли е да бъдеш обичан от милиони, ако си ненавиждан от един?

В това време един от шефовете във "Формула 1" отива на погребението на Роланд Раценбергер, който почина на 30 април на същата писта като Сена. Защото било важно все пак някой да отиде и на неговото погребение.А всъщност не е важно. По-важното е, че поне 3 милиона бразилци не могат, не искат, и няма да простят смъртта на своя герой. За тях грешката не е негова и за случилото се е виновен всеки друг, но не и самият Сена.

Съгласна съм с тях. Това не трябваше да се случва. Сега той щеше да има семейство, деца и още десетки победи, на които да се радваме заедно, в нашата многомилионна радост. Аз първа щях да полея целия кухненски под с шампанизирано вино и щях да си представя, че още поне три милиона бразилци танцуват с мен.

Хората не прощават загубите на героите си, защото имат нужда да вярват, че някой е способен да бъде по-добър от самите тях. И че, като следствие от това, те самите могат да станат по добри от себе си.Няма как да погледнеш на другия човек с любов и жизнена сила, ако не умееш да се възхитиш. Няма как да го направиш, ако не вярваш, че има по-добро от миналото, по-добро от настоящето, по-добро дори от теб. А ако се възприемаш за перфектен, идва въпросът: дали наистина си жив?

Тази година, един от най-големите съперници на Сена, Шумахер,лежи в безтегловност между живота и смъртта. До болничното легло, като посланик на надеждата, при него дойде и един бразилец, Фелипе Масса. И точно той, сред всички посетители, каза пред пресата, че имал надежда, че виждал "знаци" на подобрение.

Бразилци! За тях всеки ден, в който дишаш, е подобрение. На света аз поне не съм срещала по-големи оптимисти от тях. Всичката надежда, която излиза от кутията на Пандора, живее в душите им и те я пускат из света напук на нас, реалистите.

Може би Масса вече е простил на Шумахер, че изпревари Сена.А може би не. Дали надеждата е прошка или наказание си остава един вечен въпрос.

В крайна сметка остават и още много много неизвестни. Аз си мисля за няколко:

- Какво щеше да стане в света на Формула 1, ако Сена беше жив?
- Колко трябва да си агресивен, за да си сплескаш мозъка, докато караш ски?
- Какво може да се очаква от човек, който нито веднъж в живота си не е отстъпил абсолютно нищо на някой друг?
- Какво е победата?
- Какво е животът?
- Ако само преглъщаш и мигаш, жив ли си? Има ли как да знаем?

Всички сме се запътили към смъртта, някои със скоростта на състезатели от Формула 1, а други, по-бавничко. Само че Сена стигна там първи, и прекалено рано. Може би Шумахер, другият състезател без спирачки, също иска да стигне там. От всичко най-много искам да знам: какво не си е простил той, че да успява да виси вече месеци наред между живота и смъртта, напук на всички надежди, прогнози и желания.

Каквото и да е, три милиона прошки не са достатъчни. Иска се само една: неговата собствена.

Защото не смъртта решава уравнението на живота. Животът решава уравнението на живота.