Да, след награждаването, състезанието спира.В живота обаче не е съвсем така. И като си говорим за живота...и смъртта...
Отдавна се каня да напиша нещо за Сена и Шумахер.
Преди 20 години, когато Сена загина, аз бях в един раздрънкан софийски автобус. Прибирах се от зала "Универсиада", където за първи път гледах моята любимка Мария Петрова. Става дума за международния турнир "Жулиета Шишманова" през май месец, 1994-та. Петрова стана първа, следвана от Диана Попова и Евгения Павлина от Беларус. За това как гледах Петрова със затаен дъх ще напиша друг път. Да се върнем в червения "Икарус" на път за "Младост" 4. Радиото в автобуса работеше и обявиха трагичната новина. Баща ми ме погледна и каза "Саше, Сена загина". След това всяка година, на първи май, пишех по едно стихотворение, посветено на Сена. Тази година станаха 20, което не променя абсолютно нищо.
През 2002-ра до 2004-та, когато живеех в Бразилия, разказах на приятелите си тази история. Мой много добър приятел се хвана за кожата на ръката и ми каза "Настръхвам." И аз. И сега.
Излязоха много статии за 20-годишнината от смъртта на Сена. В много от тях се говори за това как на погребението на Сена присъстваха 3 милиона. Приятелката му, Адриана Галистеу, разказва в книгата си, че бразилското знаме върху ковчега на Сена миришело на пот, кафе, тютюн, червило, и какво ли още не. На целия живот.Три милиона души, в около 10-милионно Сао Паолу, целунаха знамето върху ковчета на своя герой. Дори и в смъртта хората се състезават и броят, не е ли глупаво? Какво значение има дали са се поклонили трима или милиони, когато няма да го върнем? С какво мерим стойността на една личност? Достатъчно ли е да бъдеш обичан от милиони, ако си ненавиждан от един?
В това време един от шефовете във "Формула 1" отива на погребението на Роланд Раценбергер, който почина на 30 април на същата писта като Сена. Защото било важно все пак някой да отиде и на неговото погребение.А всъщност не е важно. По-важното е, че поне 3 милиона бразилци не могат, не искат, и няма да простят смъртта на своя герой. За тях грешката не е негова и за случилото се е виновен всеки друг, но не и самият Сена.
Съгласна съм с тях. Това не трябваше да се случва. Сега той щеше да има семейство, деца и още десетки победи, на които да се радваме заедно, в нашата многомилионна радост. Аз първа щях да полея целия кухненски под с шампанизирано вино и щях да си представя, че още поне три милиона бразилци танцуват с мен.
Хората не прощават загубите на героите си, защото имат нужда да вярват, че някой е способен да бъде по-добър от самите тях. И че, като следствие от това, те самите могат да станат по добри от себе си.Няма как да погледнеш на другия човек с любов и жизнена сила, ако не умееш да се възхитиш. Няма как да го направиш, ако не вярваш, че има по-добро от миналото, по-добро от настоящето, по-добро дори от теб. А ако се възприемаш за перфектен, идва въпросът: дали наистина си жив?
Тази година, един от най-големите съперници на Сена, Шумахер,лежи в безтегловност между живота и смъртта. До болничното легло, като посланик на надеждата, при него дойде и един бразилец, Фелипе Масса. И точно той, сред всички посетители, каза пред пресата, че имал надежда, че виждал "знаци" на подобрение.
Бразилци! За тях всеки ден, в който дишаш, е подобрение. На света аз поне не съм срещала по-големи оптимисти от тях. Всичката надежда, която излиза от кутията на Пандора, живее в душите им и те я пускат из света напук на нас, реалистите.
Може би Масса вече е простил на Шумахер, че изпревари Сена.А може би не. Дали надеждата е прошка или наказание си остава един вечен въпрос.
В крайна сметка остават и още много много неизвестни. Аз си мисля за няколко:
- Какво щеше да стане в света на Формула 1, ако Сена беше жив?
- Колко трябва да си агресивен, за да си сплескаш мозъка, докато караш ски?
- Какво може да се очаква от човек, който нито веднъж в живота си не е отстъпил абсолютно нищо на някой друг?
- Какво е победата?
- Какво е животът?
- Ако само преглъщаш и мигаш, жив ли си? Има ли как да знаем?
Всички сме се запътили към смъртта, някои със скоростта на състезатели от Формула 1, а други, по-бавничко. Само че Сена стигна там първи, и прекалено рано. Може би Шумахер, другият състезател без спирачки, също иска да стигне там. От всичко най-много искам да знам: какво не си е простил той, че да успява да виси вече месеци наред между живота и смъртта, напук на всички надежди, прогнози и желания.
Каквото и да е, три милиона прошки не са достатъчни. Иска се само една: неговата собствена.
Защото не смъртта решава уравнението на живота. Животът решава уравнението на живота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар