Малък ансамбъл, големи мечти, излишни манипулации

По традиция гимнастичките от ансамбъл във възраст "девойки" изграждат изключителните ансамбли в категория "жени", които сме имали от десетилетия. Девойките са възраст, която понякога не получава внимание, но те са бъдещето и сред тях има изключителни спортисти. Дори и да се откажат преди да влязат във следващата възраст, което също се случва, заслужават адмирации.

На европейското в Баку тази година ансамбълът ни при девойките направи много грешки. Това също може да се случи на всеки и само по себе си не значи нищо по отношение на бъдещето на гимнастичките в отбора. Само че реакциите, които се появиха в социалните медии не бяха адекватни и не би трябвало да са бъдещето. 

Доколкото разбирам, ансамбълът е воден от Вяра Ваташка и Цветелина Найденова. На снимките тук е Вяра по време на работата и в Бразилия. Вяра е световна шампионка с най-силният ансамбъл, който България някога е имала, този, който постигна не само световни титли, но и едно сребро от Олимпиадата, когато заслужаваха титлата. Цвети също беше част от великолепен отбор, отбор, който мина през много изпитания. Може би и други треньори са били част от подготовката на ансамбъла, сигурно също отлични спортисти и специалисти.

Нямам нито една причина да смятам, че треньорките на ансамбъла не могат да изведат един страхотен отбор. Напротив, сигурна съм, че могат.

Нямам причини да смятам, че избраните деца не са талантливи.

В този смисъл критиката, която ще поднеса сега, не е лично към никого, а към цялостната подготовка на отбора, за която си струва да се замислим.  Още повече трябва да се замислим как трябва да приемаме критиката: дали с лъжи или манипулации и с излишни драми или просто като част от живота.

Важно е да си дадем сметка, че през целия сезон до европейското ансамбълът игра с много грешки и не изглеждаше подготвен. Едно е да изпуснеш уреда, както стана с Катрин Тасева: малшанс, невнимание, каквото искате го наречете. (Катрин си изпусна и пак беше четвърта. Катрин излезе подготвена и уверена.) Съвсем друго е да си личи, че отборът не е готов за голямо състезание. При Катрин ние знаем, че сто пъти ги е играла много силно тези бухалки, топката също.  За разлика от Катрин, тази година "малкият" ансамбъл нито веднъж не показа хармонично изиграване. Не говоря дори за безгрешно и чисто, а такова,  в което да личи, че са се сработили. Не знам с какво да си го обясня, но цял сезон изглеждат, все едно всичко им е някакси непознато и ново: и съчетания, и съотборнички, и музика, и уреди.

При това положение изляоха критики в мрежата, свързани с представянето на ансамбъла. Това също е част от спортния и треньорския път: понякога те критикуват.  Вместо да приеме критиката с дойстонство, една майка "изригна" из Фейсбук за това колко е било наранено нейното дете от тези критики. Излезе, че едва ли не ансамбълът си е изиграл всичко чудесно, но някой с лични нападки иска да нарани децата в него и то не децата, ами конкретно едно дете, което не е вярно. Доста манипулативен начин да се отвлече вниманието от истината, а тя е, че девойките просто не бяха подготвени за голямо състезание.

Накрая се намеси и самата Илиана Раева, скокна да нарича феновете "злобни жени" и прочие. Напълно излишно. По-добре е да се полагат усилия да се възпитава следващото поколение, защото гимнастички като Невяна Владинова и Симона Дянкова са на по 25. А пак казвам: от "малките" ансамбли излизат големите шампиони.

Питам се обаче: цял сезон някой освен "злобните жени" гледа ли в какъв вид е тоя отбор? Може би трябваше много по-рано някой да се изкаже по-остро да скочат обидени, та да се вземат мерки. 

Този отбор се състои от децата, които мечтаят (и могат да заслужат) да бъдат следващите кралици, диаманти и победителки, както наричаме изключителните спортисти от отбора във възраст "жени".

Техните треньорки са минали по този път и трябва да го разбират.  Федерацията също трябва да го разбира и вместо да вини и порицава шепа верни фенове, да търси решения. 

Не знам дали сте го забелязали, но вече много големите спортни медии така и не съобщават имената на момичетата от "малкия" ансамбъл. Понякога пропускат и имената на треньорките. И това е всъщност много по-нередно, отколкото критиките, от тези, които единствени всъщност следят спорта на ниво "девойки": точно тая шепа критикуващи фенове. 

От своя страна имам желание да видя как тези деца ще продължат напред и всички ще научат имената им. Бих писала за тях с голяма гордост.

Прези годините Мариана Василева и Камелия Дунавска изведоха незабравими ансамбли във възраст девойки,  с оригинални и смели композиции и с отбори, които са по-зрелищни от много женски отбори. Малките момичета с големи мечти заслужават тази подготовка на световно ниво, а с нея идва и вдъхновение и възхищение,  и подкрепа от феновете по цял свят. 

По-важно е да сме справедливи, отколкото да сме единни

Ще ви призная: от няколко месеца се чудя какво да правя с този блог. Блогът ще навърши 10 години скоро и като прегледах какво съм писала, има един рефрен, който се повтаря. Той звучи горе-долу така.

1. Идва талантливо момиче
2. Това момиче работи с Нешка Робева
3. Започват усилия:

     а. да се пречи на това момиче

ИЛИ

     б. да се прехвърли момичето в друг клуб и да се каже, че никога не е работило с Нешка  Робева: така стана и със Силвия Митева, която едно "благодаря" не каза на Нешка, така стана и с Катрин Тасева, и с други.

Мен не ме е страх от разочарованията. Разочарованията обаче имат смисъл само тогава когато човек научава нещо от тях. А какво научаваме от ситуацията, описана по-горе, освен, че всичко това е грозно и несправедливо?

Невяна Владинова и Катрин Тасева излязоха на световното в София миналата година с композиции, с които нямаха шанс да вземат медал, освен ако момичетата от Русия, Беларус и Линой от Израел не направят груби грешки. Всъщност, някои от основните конкурентки направиха такива грешки. Обаче се оказа, че изникват нови звезди от Италия и Украйна, които, въпреки грешките на утвърдените, пак ни изпревариха.

Ансамбълът, койго трябваше да върви с класи над останалите на базата на класиранията в началото на сезона, стигна до един златен медал, но изпусна абсолютната титла. Без съмнение това също се дължи не просто на лош късмет, а явно има какво да се подобри в подготовката.

Сега, след първото конгролно състезание за годината, излязоха изказвания, че българските треньорки и лидери на Федерацията щели да бъдат единни. От това се разбра, че ще се даде шанс на Лъчезара Пекова, едно прекрасно дете, което работи с Нешка Робева, да влезе в националния отбор. Само дето тя си го заслужава и без да се правят гръмки изказвания. Тя просто заслужава да е национален състезател.  И не е важното кой с кого ще е "единен". Важното е, че не е справедливо да се пречи на тези, които влагат труд и талант в гимнастиката.  

Питам се, ако има справедливост, как да си отговорим на следните въпроси:

1. Защо Петя Борисова продължава да е в основния състав на националния отбор? 

С какво точно превъзхожда тя и Таня Воложанина, и Лъчезара Пекова? Това не е справедливо нито към тях, нито към самата Петя, нито към отбора, нито към феновете. Около хиляда пъти съм писала, че не може някой години наред да стои на едно място и да си остане "абониран" за място в  основен състав на национален отбор. Не стоят така нещата в отборите, които редовно ни бият на големи състезания. Ако си здрав и тренираш, но не напредваш, просто някой те изпреварва.

2. Защо, след като Теодора Александрова се е контузила и е станала, о ужас, 61 килограма (сякаш други в отбора не са с подобно тегло и без контузии), не може тя да получи шанс като човек, който си вършеше работата преди да се контузи, да се възстанови и да се върне? Защо трябваше да бъде изгонена по толкова грозен начин, че и пред пресата да обявим колко килограма е? Това също сме го виждали с други гимнастички. Ако си контузена, веднага си вън. Освен ако, разбира се, не си Мария Матева, която игра години наред с тежко гръбначно изкривяване и с високи килограми, за да загуби и  своето време, и на всички. По това време обаче "единно" бяхме решили да я тласкаме напред за сметка на всички останали, та Ефросина Ангелова чак нямаше време и сили да работи с другите в отбора, защото денонощно се опитваше от болен човек насила да направи "прима". И как завърши всичко? От Мария не стана прима, а накрая Ефросина просто вдигна ръце и си взе шапката от България (отново! жалко!).

Не е въпросът, че няма единство. Въпросът е, че някои казват на черното бяло, а други гледат истината в очите. Има и такива, които си избират да затворят очи за година-две и после или сами си тръгват, или ги изритват, защото не са вече толкова удобни. Лили Игнатова, например, издържа известно време, и след това се подиграха с нея като излязоха да пред камерите да разправят, че ходела в залата с токчета. Тогава само Сашо Диков повдигна глас и каза нещо от рода на "това е безумно". Ами да, безумно е. И е нетърпимо. Камелия Дунавска и тя се опита: изведе ансамбъл от девойки, които бяха по-силни от тогавашните жени, но не получи признанието, което заслужаваше. Мариана Василева се опита да работи в България, но и на нея съвсем активно пречеха. 

Какво единство при такова поведение?! Кой ще се скъсва от работа, за да излезе един ден някой от всемогъщата федерация да го хули пред всички или да се старае просто да го изгони, ей така, въпреки силните резултати?

Ако човек не се държи зряло и справедливо, и да иска, той няма как да е "единен" с другите. Един ден все някой ще отвори очи за реалността: такова единство е  временно и обречено.

Размисли за новите златни момичета

Вече всички знаят, че с най-красивата и трудна композиция на обръчи в света и с великолепна игра, българският ансамбъл спечели златен медал в съчетанието с 5 обръча на световното в София. Гимнастичките от ансамбъла са новите български златни момичета не защото спечелиха този медал, не защото спечелиха бронз в многобоя, а защото излязоха с оригинална, различна и впечатляваща игра. Това е истинската "запазена марка" на българската школа. Да посегнеш към медалите, да се качиш на най-високото стъпало в гимнастиката, както и в много други спортове, означава, че не играеш на сигурно, а играеш на ниво, с класи по-високо от това на другите отбори. По отношение на обръчите, българският ансамбъл достигна такова ниво.

Както винаги, подготовката за световното мина бе без поводи за притеснение и недоумение. Не стана ясно кои са резервите в отбора, как се справя отбора с контузиите, с психическата подготовка. За момент се заговори, че националката в индивидуалното, Ерика Зафирова, ще влезе в ансамбъла, без да е тренирала с тях. Видяхме блестящи изпъления, но и грешки, които можеха да бъдат избегнати.

Аз с голяма радост и нетърпение очаквах, че този отбори ще бъде абсолютен световен шампион, а не само златен медалист от един финал. Този отбор е на изключително ниво и го заслужава. Не знам колко от момичетата биха искали, а и, чисто здравословно, биха могли да останат в отбора и да се готвят за Олимпиадата през 2020-та.

Ако останат и продължат, то и те, и треньорският щаб трябва да си зададат въпроса: как да направим така, че да не изпуснем между пръстите си олимпийското злато, така както изпуснахме абсолютна световна титла пред родна публика.

Очевидно е, че разполагаме с момичтета с изключителни качества, с мотивация, с готовност да се държат като лидери и победители. Разполагаме и с много силни композиции, които още от пъврия ден на сезона бяха заявка за най-високото стъпало.

Да, тежко е за един отбор да излезе пред родна публика,  но напрежението да играеш на олимпийски игри няма да е по-малко. През 1996-та България имаше отбор като този. Отбор, който поради нелепа съдийска несправедливост стана втори на Олимпиада след очевидно изпускане на победителите. Време е сега, когато имаме отново невероятен отбор,  ансамбълът да излиза с такава игра, че да няма шанс някой да ни вземе заслуженото.

Въпреки огромната радост от световното, мисля че този отбор, или поне някои от момичетата в него, все още не са постигнали самия връх, големия български триумф, който заслужават и те, и техните треньори и фенове. Вярвам, че ще ги видим с нови, още по-тежки корони. 

Най-тежкото на короната, разбира се, е да я носиш с достойнство.  Тук идва моментът да напиша: много ми е мъчно, че българската публика освирка руските гимнастички. Не защото са руските, а просто защото са гимнастички. Всички те, от всички държави, работят към същите цели и имат същите мечти. 

Намирам за напълно приемливо да се освиркат съдиите след несправедлива оценка на собствения отбор. Но не и да се освиркват другите състезатели.  Важно е да се създаде култура на спортсменство и уважение сред феновете, ако искаме да излгеждат нашите гимнастички като победителите, които те отдавна са заслужили да бъдат.