Две години, хиляди думи, много любов

На 9-ти януари моят английски блог навършва 2 години. Може би трябва да си запазя равносметките за някоя по-кръгла годишнина, но не се знае колко още фенката и блогът ще оцелеят, така че е по-добре да си кажа всичко сега.

Има една теория, че за да станеш добър в нещо, трябва да му посветиш 10 000 часа. Това са около 417 денонощия, а ако ги разглеждаме като 8-часови дни, излизат 3-4 години. Не че непременно приемам тази теория, но се замислих и изчислих, че, от 90-те години до днес, определено съм прекарала повече от 10 хиляди часа в гледане на състезания и тренировки по художествена гимнастика. Значи може да се надяваме, че съм се научила да гледам. Гледането не е кой знае какво умение. С гледане не се изкарват пари, не се става и професионалист. Но много хора не умеят да гледат другите, да виждат красивото в тях и да му се радват. А понякога животът ни поднася възможността да се радваме, без да правим кой знае какви усилия. В тази недотам спортна дисциплина, да гледаш и да се радваш, аз отдавна съм се доказала. Сега просто поддържам форма с радостно гледане... и с малко писане. Ако случайно се откажа да пиша, със сигурност ще продължа да гледам.

Иначе имам желание да прекарам още много хиляди часове в писане за гимнастика. Писането не се осъществява толкова лесно, колкото гледането; с други думи, трябва системно да се преодолява известна доза мързел, и да се оставят за утре, вдругиден или след седмица всякакви съвсем не маловажни задачки за вършене. На всичкото отгоре, май си остава спорно дали още няколко хиляди часа ще ми помогнат да пиша по-красноречиво и изобщо каква полза извлича някой, включително и аз, от цялата работа. Стигам до извода, че да имаш блог си е една чиста глезотия, почти като да ядеш шоколад за закуска. Точно заради това много ми харесва! А след хиляди часове ядене на шоколад, човек няма как да не стане майстор и, може би, да намери мярката в яденето: да яде без да преяжда. Дори и някой не особено шоколаден, а по-портокалово горчив човек.

Аз наистина не съм толкова шоколаден човек. Извън любовта по гимнастиката, рядко се захласвам по каквото и да било. Понякога ми става трудно да обясня какво искам и какво харесвам. Може би "лудата фенка" ми дава възможност неумело да прикрия истината, че съм един съвсем скучен и порядъчно дебеличък човек. ;-)

Но хората, които се занимават с гимнастика, не са нито скучни, нито дебелички. Хиляди думи няма да ми стигнат да обясня колко много се радвам, че са решили да тренират и да се състезават, вместо по цял ден да пишат и/или да ядат.

Колкото до тези от вас, които четат тук, марш веднага, отидете да си пуснете прахосмукачката, да си попълните данъчните декларации, да изгорите 100 калории във фитнеса или, ако чак толкова ви се чете, да четете на по-сериозни теми. Хората постигат всекидневно съвсем осезаеми неща, а ние тук, насън и наяве, размахваме някакви розови ленти, ей така, от любов към спорта.  Шегувам се, разбира се, четете блога, моля ви!

Като малка почерпка, пак съм снимала Надя, този път с лента. Има малка грешка в трикото, което се оказа късо за нея и като разпери крачка, копчетата изпукаха. Освен това рисунъкът на лентата е напълно омотан, което, разбира се, даже и на световни шампионки се е случвало.

Ако имах сили, щях да изгладя това-онова. Но след 2 години писане на този блог, аз също се омотах напълно в своите чувства на радост, възхищение, гняв, надежда и умора. И няма да се разплета скоро.

Извинете ме за печатните грешки и за прекалените откровения.  Да обичаш никога не е грешка.

За спорта, жълтите сензации и енергията

Точно по празниците излезе новата книга на Бианка Панова. Книгата има претенциите, че описва подготовката на златните момичета "зад кадър". Тази книга би трябвало да ни разкрие неща за любимия спорт, които не сме знаели преди.  Бианка Панова е една от любимите ми гимнастички за всички времена, така че с голямо вълнение прочетох мненията на други фенове, които вече са си купили книгата.  За съжаление изглежда, че книгата по-скоро звучи като сбор случки, достойни за публикация в жълт вестник, отколкото като сериозен анализ или като интересна история.

От няколкото много подробни мнения, които прочетох, става ясно, че в книгата си Бианка не е казала нищо добро за никого, освен за своя съпруг Чавдар. Чавдар се оказва нейният треньор и негова е заслугата за успехите й. За сметка на това почти всички треньорки и съотборнички са представени в негативна светлина,  а залата на "Герена" изведнъж става място "с лоша енергия". Нито Нешка Робева, нито Людмила Димитрова, по мнението на Бианка, са достойни треньорки и човеци, а нещата, които пише за славните си съотборнички Адриана Дунавска и Лили Игнатова звучат откровено грозно. Между другото, Лили и Адриана не са писали книги засега, но не съм чула нито една от тях да каже нещо клюкарско по адрес на Бианка...или на друга гимнастичка.

Била съм и в залата на "Герена", когато тренираха Мария Петрова и Теодора Александрова. Стори ми се като място, където много се работи, но чак лоша енергия не усетих, честно. Разбирам, че има много политически игри в гимнастиката, но да спечелиш 8 златни медала, и след цели 25 години да продължаваш да гледаш назад с горчивина и гняв? Нима това не е лоша човешка енергия? Колкото и да не са приятни на Бианка, Нешка Робева и Людмила Димитрова, и двете, като треньорки се доказаха много отдавна пред цял свят. Можеше да признае, че са добри, в това, което правят, а не да се стреми да ги изрисува по-черни от дявола.

До голяма степен е тъжно, когато един безкрайно талантлив спортист не се окаже човек, способен да вижда доброто в другите. Няма да си купя книгата, защото, като истински фен, не искам да търся сензацията. Не ме вълнува коя на кого искала да открадне гаджето преди 20 години. Нито как се е обличала и фризирала косата някоя известна треньорка, пак преди 20 години.

И все пак, Бианка Панова си остава истински феномен в нашия спорт и предпочитам да си я спомням като гимнастичка, а не като авторка на претенциозно сензационни книги:



Както обичам да казвам: в някой друг живот искам и аз да имам такива красиви ръце и рамене. Толкова е красива, че й прощавам колко е сърдита на света. Само се надявам да не се сърди на себе си.

Оказва се, че миналото не ни е минало

Вече в няколко интервюта новият председател на българската федерация по художествена гимнастика Илиана Раева говори за стратегия, за сплотяване на усилията в подготовката за Олимпиадата в Рио, за това как младите таланти трябва да получат своя шанс...и,най-изненадващо, за това как "Нешка Робева има още какво да даде на българската гимнастика".

Е, оставаше и да няма. Все пак госпожа Робева е призната като изключителен треньор и творец в цял свят! Само у нас се налага да си напомняме, че тя има какво да даде...Според госпожа Раева трябва да разчитаме на Нешка в работата с децата и с треньорите, които работят с деца. Оказва се, че искаме да учим децата на правилна и добра техника на уреда. Оказва се,че имаме нужда от хора с опит, с познания по педагогика и психология. Всичко това звучи чудесно и понякога ме хваща един предпазлив оптимизъм. Може би нещата ще си дойдат на мястото. Може би на госпожа Робева ще й дадат да постави по някоя композиция за националките. Или пък по-млада треньорка, която работи с въображение и вдъхновение може да създаде такива съчетания, с които наистина да се откроим, а не просто да се подредим някъде в първите 10 в света, както стана на Олимпиадата в Лондон.

Само се чудя защо чак сега стигна до тези изводи госпожа Раева, а през годините загубихме шанса да утвърдим на международната сцена деца като Кристина Илиева например, гимнастичка, която демонстрираше и техниката на уреда, и оригиналните композиции характерни за българската школа:

Също ми е чудно защо Лили Игнатова не е спомената сред специалистите, които имат какво да дадат. Дали някои хора в родната федерация не дължат на Лили едно извинение? Не зная дали да се чудя, да се ядосвам, или тайно да се надявам.

И все пак, за да изразя съвсем искрено фенско мнение, мястото на госпожа Робева далеч не е само при подготовката на децата. Имаме нужда да възстановим българския почерк в композициите на жените и да върнем артистичността. Мечтая си, напирмер, повече да не виждам гимнастичка с безизразно лице да интерпретира Carmina Burana и да не се чудя защо всички колаборации в съчетанията на ансамбъла изглеждат толкова просто... Спомням си и си мечтая за съчетания, които да карат публиката да ръкопляска още от първите движения: