За големите разочарования и забравата

Когато си дете и си фен на художествената гимнастика, всичко, което виждаш и помниш са извънземните пируети на Теодора Александрова, скоковете на Боряна Гинева, тихата, но изключителна елегантност на Диана Попова, вълшебството във всяко движение на Мария Петрова.

После човек расте, и, както във всяка голяма любов, идват моменти в които хората, на които се възхищаваш, откровено те мамят и предават твоите очаквания.

За мен тези моменти започнаха в края на 90-те  години, когато Валентина Кевлиян подготви един изключителен ансамбъл и българската федерация откровено му пречеше да заслужи многобройните златни медали, които заслужаваше.

Разочарованието продължи, когато позволихме Симона Пейчева, една от най-талантливите български гимнастички за всички времена, стана жертва на нелеп допинг скандал, за който са изцяло виновни са лекарят на отбора и федерацията. Те принесоха в жертва на собствената си простотия един спортист от световен мащаб, какъвто скоро няма да се роди в България.

Минаха години, както се казва. Федерацията също активно попречи на медалистките на европейско първенство за девойки Филипа Сидерова и Биляна Проданова да застанат на подиума при жените, за който те бяха напълно готови. Като девойки те не отстъпваха на легендартната рускиня Евгения Канаева, но бяха активно спрени в своето развитие.

Най- голямото обаче разочарование обаче за мен като фен дойде тази година, когато гледах с какви композиции излезе пред света красивата, отскоклива, гъвкава, мека, изключително артистична Катрин Тасева. Вместо да покажем дива, една истинска магнетична звезда като Петрова,  с къдрави коси и блестящи очи, която е кралица във всяко движение, ние изведохме мек вариант на украинката Виктория Мазур, която играе композиции в стил "кабаре" и така и не показва истинските си качества. Искам да ви го кажа с възможно най-ясните думи: Катрин Тасева е изключително талантлива. Тя е по-добра и от Мазур, и от Дяченко, и от Бравикова, и  от Хонина. Но за да се видят истинските й качества трябват не бледи имитации на конкурентите, а композиции, които да я показват като истинска кралица.

Второто най-голямо разочарование дойде, когато от композициите на Невяна Владинова започнаха един по един да изчезват рисковите, зрелищни елементи, интересните връзки между елементитите, мащаба, творчеството.

Когато си фен като дете, всичко е възторг и възхищение. Когато си възрастен обаче няма нищо за губене.

Световното в София наближава. Имаме избор: или да позволим на най-талантливия треньор и хореограф в света да напише композиците на Владинова и Тасева, или да излезем като малкия брат на Украйна и Беларус, който няма да може да се сравни с тях. Далечен братовчед на Русия, която го изпреварва със светлинни години.

От много години има няколко души, които са решили да пречат на един уникално талантлив човек да си върши работата. Тези хора се казват Мария Гигова, Деспа Кателиева и Илиана Раева. За тези хора дребните победи на собственото им его са по-важни от това да видим отново световна шампионка от България.

Срам ме е от тях, срам ме от нас, от всички ни: от другите треньори, от родителите на децата и от феновете, които се примиряват с посредствеността,  срам ме е безкрайно от българските съдии по международни състезания. Срам ме е от всички нас: ние позволихме Тасева да излезе на големия подиум като неуспешна имитация на украинка, а Владинова да излезе с окастрени съчетания. Срам ме е, защото съчетанията на Тасева никой няма да ги помни.  И защото всички по света се питат: как така обръчът и бухалките на Владинова изглеждаха зашеметяващо в началото на сезона, и невзрачно в края. Срам ме е защото вие сте решили вместо нея, че няма да я помнят.

Бъдете забравени! Това е всичко, което сте заслужили.

Владинова и Тасева, както и всяко момиче, подготвено от Нешка Робева, биха могли да бъдат новата българска шампионка. Няма да има значение с колко дълги крака и колко гъвкава е състезателката от Украина. Ние имаме по-добрата школа от тях. Тази школа заслужава шанс да изведе победителки.

Аз съм разочарована, но няма да спра да пиша, както не спрях да пиша когато, години наред, посредствената Мария Матева игра посредствени съчетания, писани от посредствени хора в противното им желание да наложат едно протеже за сметката на някой, който цял живот ще бъде по-добър от нея в абсолютно всичко. Накрая другите момичета бяха прогонени от отбора, а Матева завърши една слаба кариера, за да играе в балета на карикатурата Веселин Маринов. Това не е и никога няма да бъде българската гимнастика. 

Българската гимнастика се гради на десетилетия собствен стил и на неповторима творческа енергия. Цялата българска гиманастика от времето на Жулиета Шишманова до ден днешен стъпва върху основата на работата с уреда, на интепретецията на музиката и на риска. Това няма да се промени. Нито рускините ще се събудят един ден с уникални композиции като тези на Робева, нито ние ще ги стигнем някога по отношение на физическата подготовка.

Само че можем да ги победим.

Изборът е в ръцете на едни и същи хора, които от години харчат едни и същи пари по едни и същи постове. Ако аз и и вие, ако всички ние, си мълчим, ще ни сполетят едни шести и седми места, които, разбира се, бързо ще забравим.

Невяна Владинова е трета на топка в историческо световно първенство, САЩ и Италия с голям пробив

Невяна Владинова завоюва отдавна мечтан и много заслужен бронзов медал на топка на световното първенство и се класира четвърта на бухалки и пета на обръч. За съжаление, грешки я оставиха на седмо място в многобоя.  Разочароващо за мен през този състезателен сезон беше, че се правеха постоянно промени в съчетанията на Неви, че изчезнаха някои зрелищни елементи и че вместо да се изгладят композициите, на моменти изглеждаше, че ги научава отново.

Въпреки това Неви научи много от състезанията през 2017-та, най-вече за това как да излиза с голяма увереност. Неви е най-добрата гимнастичка в България и е сред най-добрите в света, дори когато играе с грешки.  Бронзът на топка е всъщност на уред, където може би най-малко го очаквахме, защото бухалките и лентата са по-силните й уреди, но той дойде, защото е запазена цялостта и хармонията на прекрасното съчетание на топка.

Катрин Тасева влезе в първите 10 в света, както и в първите осем лента, финал, в който нито една състезаелка не изигра чисто съчетание. Катрин има нужда от по-оригинални композиции, които да показват не само танцувалност и флирт с публиката, но и нейните страхотни качества, в чисто гимнастически смисъл. Катрин е плавна, но и отскоклива, с потенциал да изпълни страхотни пируети, може да играе и на висока скорост. Да, тя направи грешки на това състезание, но истиснката причина да не е винаги в осмицата не са грешките, а самите съчетания, които представя.

Ансамбълът с минимални грешки взе сребърния медал в многобоя, а можеше вече да е световен шампион. Мисля, че за този ансамбъл, златото на толкова голямо състезание е само въпрос на време, и то не само във финали, но и в многобоя. Трябва много да се гордеем с тях.

Световното първенство на 2017-та година обаче ще остане в историята с постиженията на три други отбора: САЩ, Италия и Япония.

Браво, САЩ! Браво, Ангелина Йовчева!

Отборът на САЩ е най-силният и на-интересният за гледане извън Европа.  Двете американки заслужиха 6-та и 11-та позиция и влязоха в повече финали, отколкото двете японки, които станаха 5-та и 12-та.  Така наистина имаме в индивидуалното, освен българките, Япония и бившия Съветски Съюз, един млад, смел и различен отбор, с огромен потенциал. Силната игра на Зенг от САЩ не е изненада. На това първенство обаче американкта излезе с шанс за медалите.

Реакциите и коментарите сред някои български фенове бяха в стил "важно е и на Вуте да му е зле". Вместо да се радват, че от години отборът работи с българска треньорка и че е на път да се бори за силни класирания, някои фенове кръстиха американската състзетелка "Дзън" и обявиха, че стискали палци тя да НЕ вземе медал. Истинката е, че Лора Зенг е по-качествена от японката, която стана пета,  и има потенциал да излезе много напред. Това, че съдийските предпочитания бяха за японката Минагава и най-вече за израелката Линой Ашрам, на това първенство, не означава, че и на следващото ще е така. В момента Линой е трета само защото е по-опитна и уверена и защото играе с по-голяма амплитуда и скорост. Няма нито един елемент, който да показва Линой, който и двете американки да не могат да изпълнят и то без да са със свити колена и на цели стъпала, както изглежда тя.

По-важното е, че за целия спорт е по-добре да има конкуренция и силни състезателки от цял свят, а не само от източна Европа и, от време на време, от Испания. Силен отбор на САЩ ще донесе повече фенове по цял свят, разнообразие, много нови фенове и спонсори.

Да се порадваме и на втората състезателка на САЩ, Евита: истинска красавица. Жалко, че вече няма призове "Мис Турнир" по тези голями състезания, щяха да са нейни.

А ако сте забравили изящната като статуетка, Ангелина Йовчева, моите спомени за нея като гимнастичка са тук.

http://ludafenka.blogspot.com/2011/01/blog-post_22.html

Честито на японките, най-добрите в Азия

Страхотен ансамбъл, бронз на топка за Кахо Минагава (първа японка с медал от 1975-та), две състезателки в първите 12. Въпреки че в индивидуалното намирам двете американки за по-зрелищни и като цяло с по-високо ниво на работа с уредите, японките показаха, че са най-добрият азиатски отбор. По-силни и от Китай и от държави, подкрепени от руската традиция, като Казахстан и Узбекистан. Япония се доказа като сила в спортната гимнастика, но имат сили да работят на много високо ниво и в художествената.

Изключителната работа на Италия се възнагради

Две разкошни италианки спечелиха 8-мо и 9-то място в многобоя. И двете играха по-силна лента от Линой Ашрам във финала. Сега не са преди нея, но могат бъдат.

Александра Аджурджукулезе през цялата година игра много оригинални и вълнуващи съчетания, а за мен най-елегантна на това първенство изглеждаше нейната съотборничка Милена Балдасари, гимнастичка, която е грациозна наистина във всяко движение.

За мен тези гимнастичка показва хармония между работата с уред и с тяло, красива интерпретация на музиката, лекота в движенията и наистина това, което наричаме, грация.

Поздравления за целия отбор и специално за треньорките от България: световната шампионка Кристина Гюрова и Жулиета Канталупи, многократна шампионка на Италия и на България. Кристина и Жулиета за нас си остават наследници, и направо, кралици, на златната българска традиция! Благодаря им, че изведоха тази красива гимнастичка до най-високото световно ниво.

Ако все пак трябва говорим за Вуте, който е по-зле от нас, да погледнем Украйна

Шокирана съм, че украинките останаха извън първите 15 в индивидуалното. Говорим за отбор на държава с население от 45 милион, с десетилетия традиция в гимнастиката, включително и олимпийски шампионки, с изключителни специалисти в областта на балета и общата физическа подготовка. Техният щаб е направил много стратегически грешки, за да не може от хилядите деца, които тренират по клубове, да не привлече и подготви в националния отбор поне една, достойна на финал на световно първенство. 

Може би причината е, че едни и същи треньори залагат на една и съща гимнастичка в продължение на много години и не инвестират време, внимание и усилия в това да подготвят втора състезетелка на световно ниво. Колкото до избраната гимнастичка, Виктория Мазур, на сегашния етап намирам съчетанията й за конкурентни, но не и по-добри, с тези на японките и американките. В сравнение с гимнастичките от Италия, Беларус, Русия и от България, Виктория е далеч, особено по отношение на работата с уреда. Очакванията към нея и ансамбъла бяха високи, и не се оправдаха.

Българските очаквания

Имаме истински цветя в нашия отбор, които имат нужда от смелост и любов,  за да разцъфнат.

Излизаме с най-силният си ансамбъл, от 1997-ма година насам.

Излизаме с Невяна Владинова, състезател със собствен стил, най-ярката представителка на българската школа през 21-ви век.

Плътно до нея е пластичната, страстна Катрин Тасева. Изненадва ме не, че Катрин прави малки грешки, а че не прави по-големи. Ако пред нея стояха по-високи цели и повече риск, щяхме да видим уреди да излетят извън килима и щяхме да видим и медали. Дано ги заслужим скоро.

Десет години с открито сърце

През лятото на 2007-ма година, отидох на стаж в правния отдел на Кливландската клиника, легендарна болница, известна по цял свят с постиженията си в областта на сърдечната хирургия, както и в други области.  Стажантите имаха възможност да присъстват на сърдечна операция в самата операционна зала и да стоят до медицинските лица през цялото време, за да наблюдават.

Реших да присъствам.

В деня на операцията, пристигнах в болницата в около 6:45 сутринта и ми дадоха ключ за шкафче всъблекалня, където студенти по медицина и стажанти се преобличат. Сложих си сини панталони и блуза, шапчица за коса и маска. След това, в продължение на 5 часа и половина, или може би малко повече, стоях до двамата хирурзи и гледах как те поставиха байпас и изкуствен клапан в сърцето на една жена, като преди това взеха вена от крака й, за да я използват за байпас.

Искам да споделя с вас какво наблюдавах и преживях в тези абсолютно несравними и вдъхновяващи часове от моя живот.

Пациентът лежеше върху масата и имаше оранжева кожа. Оказа се, че някои хора при упойка прежълтяват толкова, че стават тъмножълти или оранжеви на цвят. Една от сестрите ми даде една стъпенка, като тези в библиотеките, за да застана върху нея и да виждам по-добре.

Екипът извади вена от крака на пациента и по телефона обсъдиха тази манипулация с друг хирург. “Вената е добра”, беше заключението. Решиха, че байпасът ще бъде от нейната собствена вена.

След това, хирурзите разрязаха гръдния кош на пациента и леко избутаха ребрата встрани. Човешките ребра изглеждат точно като тези, които печем на скара по празници, но миризмата, това  вече е друга история. В този момент ми се зави свят и ръцете ми станаха много топли.  Помолих да сляза от стъпенката и да седна. Очаквах, че някой ще каже: “Къде си тръгнала да гледаш операция, ако не можеш да издържиш да видиш едни ребра?”.

Обаче една от сестрите каза: “Съжалявам, че ти е лошо. Ти закуси ли днес?”.

Ето, аз бях там. Аз съм ей този човек, на който му извадиха трета сливица на 6 годинки,  с местна упойка.  И след това лекарят размаха сливицата пред очите ми. Ето ме в опереционната, и една сестра (във всеки смисъл на думата), която няма да видя никога вече, ми казва как съжалява, че ми е лошо. И пита дали съм закусвала. Обявих пред всички, че съм изяла един кроасан и съм пила капучино. Минути по-късно попитах дали мога да си отида пак на моята стъпенка, защото вече бях добре.

След това друго медицинско лице ми обясни, че ще спрат сърцето на пациента и ми показа машината, която ще движи кръвта вместо сърце. Беше ми нарисувал схема с молив. “То на теб не ти трябва да знаеш това, адвокатите нямат сърца”, добави.

Спряха сърцето и гледах как поставят байпас, след това и изкуствен клапан. Двамата хирурзи боравеха еднакво добре и с двете си ръце и работеха, поне според мен, с невероятна скорост. Бяха много спокойни и ми разказваха вицове за Албания, защото се бяха объркали, че съм от там, а не от България. По едно време една сестра ме посочи с пръст и каза на другата да ми върже маската, че ще падне.

Имаше и една лампа до мен, която за малко да съборя, защото, признавам, бях щръкнала на пръсти върху стъпенката като нескопосана, нахална птица, почти без дъх. Като цяло бях доволна от себе си: че не съм повърнала върху пациента. Нали знаете, трябва да гледаме малките неща. Големите не съм ги измислила още, ама малките, тях ги владеех, още тогава.

Напълно хипнотизирана, по едно време чух някой да казва “ще пуснем сърцето отново”. Малко е шантаво да искам всички мои читатели да присъстват на сърдечна операция, но трябва да ви кажа: чувството, което изпитах, когато чух тези думи, за него не бях могла дори да си помечтая. Пожелавам ви го, защото това  е чувство на много, много чиста и силна радост.

След това видях как затвориха гръдния кош на пациента и една от сестрите направи шевовете. Преди да извозят пациента в друга стая, проверих монитора и видях, че кръвното беше 110 на 83, а температурата: 36.1

Времетраенето на операцията ми се стори по-кратко, отколкото ми отнема сега, за да опиша всичко. Пет часа в операционната ги чувстваш като около 20 минути.

Никое друго преживяване, нито дори това да се влюбиш, не може да се сравни изобщо с окрилението да наблюдаваш сърдечна операция. Да наблюдаваш сърдечна операция, това е като да се изправиш върху многовековна скала от неразрушима надежда, да погледнеш в очите и живота, и смъртта, едновременно, в едно неотстъпчиво, внимателно подредено потвърждение на човешкото.

Мнозина са писали за съдбата и вярата, за това, че хората са способни да избират. Ето обаче един важен факт от живота: съществуват хора, които, по много причини, избират да посветят времето и усилията си на това да лекуват. Те не го правят само защото им  е приятно да помагат на някой. Този избор не идва и от желание за финансови успехи. Помислете си за стотиците начини, по които човек може да помага на другите, пък и да печели пари, без да трябва да избутва ребрата на хората и да спира сърцата им.

Помислете си за милионите, като мен, които никога не биха се съгласили да се опитат да направят нещо подобно,  срещу никакво заплащане.

Да избереш медицината е избор да си добър, това е избор да си най-добър в най-доброто; и е решение да станеш добър в най-трудното. Да избереш медицината означава да промениш живота на всички, но е и най-големият риск, който някой може да поеме.  Толкова много неща може да не се получат, когато се грижиш за болен човек, че не знам как бих убедила някой да поеме този риск. Но има хора, които го поемат и това означва неизмеримо много.

Как наричаме тази част от нас, заради която имаме сили да стоим на крак пет часа, да разрязваме друг човек и да го сглобяваме наново? Смелост ли е това или амбиция, или сила и увереност, или  е най-милото от всяко милосърдие? Наречете го, както искате, но това е най-добрата част от нас и без нея не бихме стигнали далеч. Толкова далеч, че да позволим на тромави адвокати да стоят на стъпенки по операционните зали.

Ужасно ми е тъжно, че има хора, които отричат медицината, дали като се отказват от ваксини, от кръвопреливане или от други процедури. Истината е, че когато някой пристигне в спешното отделение окървавен (защото с лайка и медитация не се спира кървене), този пациент ще получи грижите на медицинските лица. Тази истина ме кара да гледам на света с радост: животът може да бъде спасен и той продъжава; той продължава с твърдоглава жилавост, въпреки самоувереното невежество.

Болниците приемат всички пациенти и им разрешават да взимат решения, които не се основават на нищо логично. Много бих искала някой ден хората, които живеят с всякакви нелогични теории, да се спрат за миг и да си помислят за това колко дават на света малцината сред нас, които се занимават с медицина. Може би е спасително,  че ние, от другите професии, никога няма да трябва да поемем такава огромна отговрност. Истината е, че ние се съмняваме дали бихме се справили. Съмнението, когато е смислено, също е приемливо.

Аз обаче наблюдавах петчасова сърдечна операция. И съм приключила с това да се съмнявам, че хората са способни на изключителни неща. Вече 10  незабравими години не съм се съмнявала.

Сърцето ми е отворено и знам, че дори когато избираме какви да бъдем, ние не можем да изберем какво да правят другите. Можем само да се дивим на някои от техните решения и да се шокираме от други.

Но решението да се занимаваш с медицина не е саможертва или благородно дело. Това решение значи, че се възвисяваш постоянно над страха от възможността да се провалиш. Да държиш щит от  грижовност и способност да прощаваш всеки ден: щит срещу тъмната заплаха на вината. Когато си мисля за това изключително решение, нямам желание да критикувам другите хора.

Само искам да кажа на невярващите в медицината следното:

Прощавам ви.  

Седемдесет и седем пъти по седем ви прощавам.

Ангелските човеци в бели престилки, нашите хранители, когато ни боли, и преди да изгаснем, стоят непоклатимо силни. Те нямаше да са с нас, ако не бяха готови. Те се издигат над слабостта, нашата и тяхната собствена. А това е спасение.