Браво, Невяна!

Поздравления за Невяна Владинова за петото място на бухалки на Европейските Игри в Баку!

Нека това бъде само един от още много, и все по-големи, успехи!

Фенски очаквания преди Европейските Игри в Баку

Както може би знаете, скъпи фенове, българският ансамбъл, Мария Матева и Невяна Владинова ще ни представят на състезанието по художествена гимнастика другата седмица в Баку, като част от Европейските Игри.

Междувременно, в България се случиха две интересни състеания: държавното отборно първенство, и вторият международен турнир за купа "Тракия". Отборът на "Левски" в състав Невяна Владинова, Катрин Тасева и Цветелина Николова спечели с голяма преднина титлата. Катрин Тасева спечели купа "Тракия". Много се радвам за Катрин и за нейния голям напредък и заслужени победи.


Като фен съм малко разочаровна, че не намирам видео с добро качество с изпълнения на победителките, въпреки че излязоха доста клипове на девойки от младша и старша възраст. Много от хората, които ходят по състезания, отиват най-вече, за да гледат децата си, в което няма нищо лошо, но щеше да е много окуражително за нашите националки, ако някой, например, снимаше изпълненията им на турнири из България и на републикански първенства. Иначе всички чакаме поредното международно състезание, за да видим нещо.

Ето, все пак, видеото, което се появи в един от българските форми от МТ за купа "Тракия":




Това изпълнение на Мария Матева не е част от състезанието, а е демонстративно. По отношение на Мария Матева, не веднъж съм писала, че вече от няколко години Федерацията и треньорският щаб системно й гласуват безрезервно доверие да представя България пред света. През тези повече от 5 години бяха хвърлени много усилия да се подобрят съчетанията на Мария. За мен Мария винаги е имала хубави и интересни съчетания на топка, макар и да предпочитам работата с топка на Невяна, особено тази година. През този сезон забелязах и сериозен напредък на Мария в съчетанието с обръч. За съжаление, нивото на Мария на лента и бухалки за мен не се вписва с очакванията ми за представителка на българската школа. Говоря чисто за техника на уреда и за оригиналност. Това видео от демонстративно изпълнение за пореден път показва една лента с не особен чист рисунък, а другите грешки няма да коментирам сега. На всеки се случват грешки, но когато очакванията често не съвпадат с показаните грешки, може би е нужно преосмисляне на стратегията на целия отбор.

А какви са очакванията ми за състезанието в Баку? Мария и Невяна излизат срещу много силни гимнастички от цял свят. И двете имат съчетания с обръч, с които, при безгрешна игра, могат да се борят за място във финалите на уредите. Мисля, че Невяна има шансове и на другите три уреда, където тя показва много интересни елементи. Но за да успее, трябва а е много спокойна и стабилна. Невяна отдавна заслужава оценки над 17.5 на всички уреди, но, за да ги получи, трябва да изглежда абсолютно уверена и да накара всички, дори съдиите, да се наслаждават на красивите й композиции.

В заключение ми се иска да напиша, че не е никак лесно да си фен. Да продължаваш да очакваш най-доброто от любимите си спортисти и да следиш изявите им, дори не най-бляскавите. Да си фен, повече от всичко, значи също да се възхищаваш на другите и да намираш красивото и силното в тях. И като става дума за силни и красиви хора, прочетох трогателното писмо на Бербатов до неговоте бивши съотборници. Той наистина им е фен и да си фен значи да помниш важните неща. Много се надявам, че и сред българските гимнастички има такива, които са фенки една на друга, и които могат заедно да вървят към успеха. В голяма степен се надявам, че това важи за Катрин Тасева и Невяна Владинова, които представят един и същи клуб, всяка със своя различен стил, но и със своя огромен потенциал.

За паметниците, по необходимост

Трикратната световна шампионка Мария Петрова беше казала в едно интервю, че в гимнастиката е много лесно, ако не направиш едно движение съвсем перфектно, да изглеждаш смешен и тромав. Навсякъде по света има гимнастици и танцьори, които влагат толкова много труд в своето изкуство, но накрая ние помним свитото коляно или лакът, как някой е залитнал, или че за няколко стотни от секундата не се е движил в такт с музиката.  При танците обаче, изпълнението все някога свършва.  В изобразителното изкуство е друго: там всяка малка тромавост, която си направил, остава завинаги.

Преди много години бях написала едно есе за паметника пред НДК. Сега не мога да го намеря, но есето беше под надслов: литературата е история, историята е литература. Мисля, че бях писала за това как още през 90-те някой беше откраднал букви по паметника. Липсваше "р" в думата "времето." А дали всъщност времето не краде по-малко от нечие тромаво бездарие, защото, също като един не дотам грациозен танц, този паметник също все един ден трябва да свърши? Не знам.

Има два паметника в България, които харесвам най-много: паметика на Паисиий в Банско и паметника на Гоце Делчев в Гоце Делчев. И двата паметника са запечатели много история, но също и много литература. Под "литература" имам предвид мечти, догадки, легенди, представи. Колко точно е бил висок Паисий? Дали Гоце Делчев би искал да го изобразят седнал? Как са били облечени? Защо това има значение изобщо? Има. Има значение не точно как ги изобразява паметникът, има значение, че прекарваме известно време да си помислим за нашите предци. За да парефразирам Висоцки, нашите паднали не ни оставят никога, а стоят като часовои, в нашето ново време. Стоят, на прага, който разделя и събира мечтите и националната гордост с  реалностите и нашата съвест.  Имаме нужда да стоим пред далеч не перфектните паметници на славното българско минало, за да си повярваме, че сме способни на добро бъдеще.

Много пъти съм се питала как е изглеждал цар Самуил и как са изглеждали неговите ослепени войни. Нешка Робева ги изобразява в своя спектакъл "Орисия" по разтърсващ начин. За разлика от повечето други творци по света, тя е успяла да извади на сцена танцьори, които изглеждат перфектно в една безкрайно трудна роля. Всеки път плача, като ги гледам, защото изглеждат едновременно ранени и силни.

Успява ли новият паметник на цар Самуил в София да ни накара да виждаме само огромната красота на многовековната българска история, в цялото си величествено противоречие и трагизъм, но без тромавост, без излишна сантименталност и без никакво "сладникаво" идеализиране? Възможно ли е едно изображение от камък да постигне всичко това? Не знам. Виждала съм паметника само на снимка. Но съм благодарна, че го има.  България има нужда от много такива паметници. 1000 години след смъртта на Самуил имаме нужда да погледнем миналото си. Може с гордост, може с разкаяние, може с надежда. С каквото искате!

България има нужда и от безкрайните дискусии в Интернет, за това кой паметник е стойностен и кой не. Разликата между паметника на Самуил и този пред НДК е, че когато са поставили паметника пред НДК, никой не е имал шанс да изкаже искреното си мнение за това произведение на изкуството. А ние всички имаме мнение. И нужда да говорим.

Като си говорим за нужди, скоро Ирина Бокова обяви, че е била член на БКП "по необходимост". Вярвам в нейната искреност. Знаете ли каква е разликата между Нешка Робева и Ирина Бокова? Че Нешка е комунист по убеждения, а Бокова - по необходимост. Бокова е комунист не защото вярва в лявата идея, не защото и за секунда е вярвала, че комунизъмът ще донесе справедливост и равенство. Тя е комунист от някаква извратена необходимост да се възползва от репресивния тоталитарен режим: да се облагодетелства на гърба на другия човек. Ествествено, че Ирина Бокова няма да застане пред нас и да каже: аз бях член на БКП, защото вярвах в една по-добра България. Това никога не е било вярно.  И не е вярно и сега. Тя даже би го казала, но няма как да го повярваме.

А в какво е вярвал Самуил? Ако сте в София, постойте пред неговия паметник и си помислете за това.

Може в миналото даже и да сме били ослепявани за някои истини, но не сме слепи. След 1000 години във всеки от нас живее по един Самуилов войник. И то не по необходимост. По съдба.