Трикратната световна шампионка Мария Петрова беше казала в едно интервю, че в гимнастиката е много лесно, ако не направиш едно движение съвсем перфектно, да изглеждаш смешен и тромав. Навсякъде по света има гимнастици и танцьори, които влагат толкова много труд в своето изкуство, но накрая ние помним свитото коляно или лакът, как някой е залитнал, или че за няколко стотни от секундата не се е движил в такт с музиката. При танците обаче, изпълнението все някога свършва. В изобразителното изкуство е друго: там всяка малка тромавост, която си направил, остава завинаги.
Преди много години бях написала едно есе за паметника пред НДК. Сега не мога да го намеря, но есето беше под надслов: литературата е история, историята е литература. Мисля, че бях писала за това как още през 90-те някой беше откраднал букви по паметника. Липсваше "р" в думата "времето." А дали всъщност времето не краде по-малко от нечие тромаво бездарие, защото, също като един не дотам грациозен танц, този паметник също все един ден трябва да свърши? Не знам.
Има два паметника в България, които харесвам най-много: паметика на Паисиий в Банско и паметника на Гоце Делчев в Гоце Делчев. И двата паметника са запечатели много история, но също и много литература. Под "литература" имам предвид мечти, догадки, легенди, представи. Колко точно е бил висок Паисий? Дали Гоце Делчев би искал да го изобразят седнал? Как са били облечени? Защо това има значение изобщо? Има. Има значение не точно как ги изобразява паметникът, има значение, че прекарваме известно време да си помислим за нашите предци. За да парефразирам Висоцки, нашите паднали не ни оставят никога, а стоят като часовои, в нашето ново време. Стоят, на прага, който разделя и събира мечтите и националната гордост с реалностите и нашата съвест. Имаме нужда да стоим пред далеч не перфектните паметници на славното българско минало, за да си повярваме, че сме способни на добро бъдеще.
Много пъти съм се питала как е изглеждал цар Самуил и как са изглеждали неговите ослепени войни. Нешка Робева ги изобразява в своя спектакъл "Орисия" по разтърсващ начин. За разлика от повечето други творци по света, тя е успяла да извади на сцена танцьори, които изглеждат перфектно в една безкрайно трудна роля. Всеки път плача, като ги гледам, защото изглеждат едновременно ранени и силни.
Успява ли новият паметник на цар Самуил в София да ни накара да виждаме само огромната красота на многовековната българска история, в цялото си величествено противоречие и трагизъм, но без тромавост, без излишна сантименталност и без никакво "сладникаво" идеализиране? Възможно ли е едно изображение от камък да постигне всичко това? Не знам. Виждала съм паметника само на снимка. Но съм благодарна, че го има. България има нужда от много такива паметници. 1000 години след смъртта на Самуил имаме нужда да погледнем миналото си. Може с гордост, може с разкаяние, може с надежда. С каквото искате!
България има нужда и от безкрайните дискусии в Интернет, за това кой паметник е стойностен и кой не. Разликата между паметника на Самуил и този пред НДК е, че когато са поставили паметника пред НДК, никой не е имал шанс да изкаже искреното си мнение за това произведение на изкуството. А ние всички имаме мнение. И нужда да говорим.
Като си говорим за нужди, скоро Ирина Бокова обяви, че е била член на БКП "по необходимост". Вярвам в нейната искреност. Знаете ли каква е разликата между Нешка Робева и Ирина Бокова? Че Нешка е комунист по убеждения, а Бокова - по необходимост. Бокова е комунист не защото вярва в лявата идея, не защото и за секунда е вярвала, че комунизъмът ще донесе справедливост и равенство. Тя е комунист от някаква извратена необходимост да се възползва от репресивния тоталитарен режим: да се облагодетелства на гърба на другия човек. Ествествено, че Ирина Бокова няма да застане пред нас и да каже: аз бях член на БКП, защото вярвах в една по-добра България. Това никога не е било вярно. И не е вярно и сега. Тя даже би го казала, но няма как да го повярваме.
А в какво е вярвал Самуил? Ако сте в София, постойте пред неговия паметник и си помислете за това.
Може в миналото даже и да сме били ослепявани за някои истини, но не сме слепи. След 1000 години във всеки от нас живее по един Самуилов войник. И то не по необходимост. По съдба.
Няма коментари:
Публикуване на коментар