През 2017-та заявката на българския ансамбъл е за повече от злато

Сега те имат възможността да променят живота на другите и да останат незабравими.

Тази година българският отбор излиза с две изключително силни композиции, които показват не само спортно майсторство, но и ценности на художествено и чисто човешко ниво. Тези композиции показват хармнонията между силата и красотата, между ярката индивидуалност и работата в отбор. Те показват как трудните неща могат да изглеждат леки. С движенията си, момичетата просто разказват собствена история, в която те живеят и играят като една.

На първото състезание тази година отборът игра само срещу Египет и Русия. Заради това се въздържах да споделя клипове на съчетанията или коментар. Но, въпреки допуснатите грешки, съчетанията са абсолютно пленителни, омагьосващи и незабравими. Заради това направих този малък колаж от началната поза в съчетанието с въжета и топки. Бих го гледала още десет хиляди пъти.

Този път отборът не излиза нито по класическа музика, която е специалитет на рускините, нито по рок или поп музика, в която са се вторачили от много години украинките, нито по филмовата музика на италианките. Излиза отбор, който показва, че когато нещо е чисто, красиво и искрено, то остава завинаги. Те излизат със своя интерпретация по музика, която другите не са докосвали.

През 1996-та имаше един такъв отбор. Отборът, който спечели сребърен медал на Олимпиадата в Атланта. Най-добрият отбор, който сме имали в гимастиката и във всеки друг отборен спорт. Те вярваха във всяко движение, което показваха. Те започваха от чистата нула: от това състояние, в което ти не само играеш, но създаваш. Бяха образец за това, че ако си добър в нещо, можеш да станеш още и още по-добър.

Ако някой може да ги надмине, това е този отбор. Той има всички физически качества, има магнетизъм, има  поразителен синхрон, силно взаимодействие между момичетата.

Вярвам в този отбор, но ще пусна клипове, когато са готови да покажат великолепните си съчетания в цялото им изящество.

Ще си призная: през 1995-та и 1996-та съм гледала българския ансамбъл на тренировки около 150 пъти. По няколко часа. Не ми омръзна да ги гледам. С всеки опит ставаха по-чисти и силни. И понеже оптимизмът е страхотно нещо, ще си призная и друго: винаги съм вярвала, че един ден пак ще се чувствам така.