Преди известно време гледах 35-минутния танцов филм "Място", който показва хореография на легендарния Матс Ек, в изпълнение на Ана Лагуна и Михаил Баришников. Под "гледах", имам предвид, че го изгледах около 15-20 пъти, и всеки път откривах в него нещо ново и красиво, както и някаква житейска истина. Затова, въпреки че блогът ми е посветен на гимнастиката, искам да споделя колко много радост ми даде този филм.
Ето кратък откъс:
На пръв поглед е наистина много впечатляващо, че Лагуна и Баришников, и двамата над 50-годишна възраст, се намират в такава страхотна форма. Като се вгледаме отвъд физическите качества, обаче, много по-вълнуваща е тяхната изразителност и зрялост. Казват по нещо наистина с всяко движение и поглед и си партнират хармонично, въпреки че всеки има подчертан собствен стил.
Баришников излгежда неспособен да не бъде абсолютно зашеметяващ всяка секунда, когато е на сцена. Неговите движения са драма, поезия, сила, съвършенство. Може би най-блестящият танцьор на нашето съвремие, той изпълнява тази хореография не като "довиждане", а като намигване или въздушна целувка към публиката. Ана Лагуна е разкошна с изразителното си лице и разперени ръце. Никой не би могъл да я гледа и да не преживее поне малко емоция.
Концепцията на "Място" е, както биха казали мнозина, проста, но гениална. На сцената има само един килим и една маса. Двойката танцьори влизат в спор за подреждането на тези два предмета: масата сякаш никога няма правилно място. Изглеждат като двойка, която често влиза в битови преракания. Само че...всеки път, когато спорят, всеки от тях танцува за друия и му показва нещо ново, нещо искрящо. Опитват се и да убедят, и да завоюват един друг.
Много хора казват, че отношенията между двама души са огледални, защото това, което чувстваме и искаме се отразява в другия човек. Дуетът на Лагуна и Баришников показва с пълна сила колко вярно и колко грешно е това. В техния танц няма нито водещ, нито следващ, а само хармония в стъпките и с музиката. Но емоциите на единия се отразяват в другия. Напротив, всеки ИЗБИРА кое от другия да преживее, кое да повтори, и кое да промени. В трогателни моменти на танцов спор, двамата виртуози показват едно великолепно несъгласие: тя взима крака му и го премества, той упорито и внимателно, но без да търпи възражения, я избутва от сцената с глава.
Най-красивото за мен е, че в кулминационния момент на музиката, Лагуна и Баришников не правят никакви особено трудни движения. Той просто я държи, докато тя се опира на един крак, и дори не изглеждат перфектно или грациозно. Идеята е да покажат, че всъщност им е трудно да се задържат в тази позиция: трудно е толкова години да танцуваш. Трудно е толкова години да поддържаш в ръцете си и със съзнанието си някой или нещо: партньор, танц, емоция.
За Баришников обаче изглежда е трудно да държи Лагуна и да се престори, че тя му тежи. Трудно е да му е трудно, така да се каже. Мисля, че точно заради това гледах този танц толкова пъти. Трогва ме до дъното на душата да видя двама танцьори, които надмогват всякакъв вид умора и безразличие с лекота, но знаят, че не можем да приемаме лекотата за даденост.
Дори за най-талантливите и влюбените не е леко да се разберат как да разположат вкъщи една най-обикновена маса. Нито е леко, ако имаш желание, не просто да отразяваш другия, а да му бъдеш равен: да му отговаряш като на емоционален и интелектуален партньор, като запазваш собственото си "аз".
Мисля, че "Място" показва и как не е лесно да се намери място за сами танца, особено за творец в определена възраст. Как да подредиш мислите и движенията си така, че да дадеш нещо красиво, и да не е клиширано? Достатъчно ли е да си добре подготвен и известен? Талантът има ли срок на годност? Отговорът е, че талантът винаги търси най-подходящото си място. И може би, след много борби и спорове, това място е там, където става трудно да ти е трудно ;-)
Затова в последните минути на филма,Баришников и Лагуна се качват върху масата и просто леко подскачат. Хореографът ги слага там, защото техният талант е успял да застане над всичко. Няма нужда да изпълнят виртуозен номер. Има две спорещи, търсещи, танцуващи човешки същества.
Когато в самия край на филма двамата партньори обръщат масата с краката нагоре и я докосват като за последен път, публиката, сигурна съм, се разплаква. От една страна, те вече не спорят за масата, този спор е останал назад. Само че зад тях остава и това "място", а то е мястото, където се раждат идеите. Неслучайно те поглеждат назад и са готови да се върнат. Както и да продължат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар