Десет години с открито сърце

През лятото на 2007-ма година, отидох на стаж в правния отдел на Кливландската клиника, легендарна болница, известна по цял свят с постиженията си в областта на сърдечната хирургия, както и в други области.  Стажантите имаха възможност да присъстват на сърдечна операция в самата операционна зала и да стоят до медицинските лица през цялото време, за да наблюдават.

Реших да присъствам.

В деня на операцията, пристигнах в болницата в около 6:45 сутринта и ми дадоха ключ за шкафче всъблекалня, където студенти по медицина и стажанти се преобличат. Сложих си сини панталони и блуза, шапчица за коса и маска. След това, в продължение на 5 часа и половина, или може би малко повече, стоях до двамата хирурзи и гледах как те поставиха байпас и изкуствен клапан в сърцето на една жена, като преди това взеха вена от крака й, за да я използват за байпас.

Искам да споделя с вас какво наблюдавах и преживях в тези абсолютно несравними и вдъхновяващи часове от моя живот.

Пациентът лежеше върху масата и имаше оранжева кожа. Оказа се, че някои хора при упойка прежълтяват толкова, че стават тъмножълти или оранжеви на цвят. Една от сестрите ми даде една стъпенка, като тези в библиотеките, за да застана върху нея и да виждам по-добре.

Екипът извади вена от крака на пациента и по телефона обсъдиха тази манипулация с друг хирург. “Вената е добра”, беше заключението. Решиха, че байпасът ще бъде от нейната собствена вена.

След това, хирурзите разрязаха гръдния кош на пациента и леко избутаха ребрата встрани. Човешките ребра изглеждат точно като тези, които печем на скара по празници, но миризмата, това  вече е друга история. В този момент ми се зави свят и ръцете ми станаха много топли.  Помолих да сляза от стъпенката и да седна. Очаквах, че някой ще каже: “Къде си тръгнала да гледаш операция, ако не можеш да издържиш да видиш едни ребра?”.

Обаче една от сестрите каза: “Съжалявам, че ти е лошо. Ти закуси ли днес?”.

Ето, аз бях там. Аз съм ей този човек, на който му извадиха трета сливица на 6 годинки,  с местна упойка.  И след това лекарят размаха сливицата пред очите ми. Ето ме в опереционната, и една сестра (във всеки смисъл на думата), която няма да видя никога вече, ми казва как съжалява, че ми е лошо. И пита дали съм закусвала. Обявих пред всички, че съм изяла един кроасан и съм пила капучино. Минути по-късно попитах дали мога да си отида пак на моята стъпенка, защото вече бях добре.

След това друго медицинско лице ми обясни, че ще спрат сърцето на пациента и ми показа машината, която ще движи кръвта вместо сърце. Беше ми нарисувал схема с молив. “То на теб не ти трябва да знаеш това, адвокатите нямат сърца”, добави.

Спряха сърцето и гледах как поставят байпас, след това и изкуствен клапан. Двамата хирурзи боравеха еднакво добре и с двете си ръце и работеха, поне според мен, с невероятна скорост. Бяха много спокойни и ми разказваха вицове за Албания, защото се бяха объркали, че съм от там, а не от България. По едно време една сестра ме посочи с пръст и каза на другата да ми върже маската, че ще падне.

Имаше и една лампа до мен, която за малко да съборя, защото, признавам, бях щръкнала на пръсти върху стъпенката като нескопосана, нахална птица, почти без дъх. Като цяло бях доволна от себе си: че не съм повърнала върху пациента. Нали знаете, трябва да гледаме малките неща. Големите не съм ги измислила още, ама малките, тях ги владеех, още тогава.

Напълно хипнотизирана, по едно време чух някой да казва “ще пуснем сърцето отново”. Малко е шантаво да искам всички мои читатели да присъстват на сърдечна операция, но трябва да ви кажа: чувството, което изпитах, когато чух тези думи, за него не бях могла дори да си помечтая. Пожелавам ви го, защото това  е чувство на много, много чиста и силна радост.

След това видях как затвориха гръдния кош на пациента и една от сестрите направи шевовете. Преди да извозят пациента в друга стая, проверих монитора и видях, че кръвното беше 110 на 83, а температурата: 36.1

Времетраенето на операцията ми се стори по-кратко, отколкото ми отнема сега, за да опиша всичко. Пет часа в операционната ги чувстваш като около 20 минути.

Никое друго преживяване, нито дори това да се влюбиш, не може да се сравни изобщо с окрилението да наблюдаваш сърдечна операция. Да наблюдаваш сърдечна операция, това е като да се изправиш върху многовековна скала от неразрушима надежда, да погледнеш в очите и живота, и смъртта, едновременно, в едно неотстъпчиво, внимателно подредено потвърждение на човешкото.

Мнозина са писали за съдбата и вярата, за това, че хората са способни да избират. Ето обаче един важен факт от живота: съществуват хора, които, по много причини, избират да посветят времето и усилията си на това да лекуват. Те не го правят само защото им  е приятно да помагат на някой. Този избор не идва и от желание за финансови успехи. Помислете си за стотиците начини, по които човек може да помага на другите, пък и да печели пари, без да трябва да избутва ребрата на хората и да спира сърцата им.

Помислете си за милионите, като мен, които никога не биха се съгласили да се опитат да направят нещо подобно,  срещу никакво заплащане.

Да избереш медицината е избор да си добър, това е избор да си най-добър в най-доброто; и е решение да станеш добър в най-трудното. Да избереш медицината означава да промениш живота на всички, но е и най-големият риск, който някой може да поеме.  Толкова много неща може да не се получат, когато се грижиш за болен човек, че не знам как бих убедила някой да поеме този риск. Но има хора, които го поемат и това означва неизмеримо много.

Как наричаме тази част от нас, заради която имаме сили да стоим на крак пет часа, да разрязваме друг човек и да го сглобяваме наново? Смелост ли е това или амбиция, или сила и увереност, или  е най-милото от всяко милосърдие? Наречете го, както искате, но това е най-добрата част от нас и без нея не бихме стигнали далеч. Толкова далеч, че да позволим на тромави адвокати да стоят на стъпенки по операционните зали.

Ужасно ми е тъжно, че има хора, които отричат медицината, дали като се отказват от ваксини, от кръвопреливане или от други процедури. Истината е, че когато някой пристигне в спешното отделение окървавен (защото с лайка и медитация не се спира кървене), този пациент ще получи грижите на медицинските лица. Тази истина ме кара да гледам на света с радост: животът може да бъде спасен и той продъжава; той продължава с твърдоглава жилавост, въпреки самоувереното невежество.

Болниците приемат всички пациенти и им разрешават да взимат решения, които не се основават на нищо логично. Много бих искала някой ден хората, които живеят с всякакви нелогични теории, да се спрат за миг и да си помислят за това колко дават на света малцината сред нас, които се занимават с медицина. Може би е спасително,  че ние, от другите професии, никога няма да трябва да поемем такава огромна отговрност. Истината е, че ние се съмняваме дали бихме се справили. Съмнението, когато е смислено, също е приемливо.

Аз обаче наблюдавах петчасова сърдечна операция. И съм приключила с това да се съмнявам, че хората са способни на изключителни неща. Вече 10  незабравими години не съм се съмнявала.

Сърцето ми е отворено и знам, че дори когато избираме какви да бъдем, ние не можем да изберем какво да правят другите. Можем само да се дивим на някои от техните решения и да се шокираме от други.

Но решението да се занимаваш с медицина не е саможертва или благородно дело. Това решение значи, че се възвисяваш постоянно над страха от възможността да се провалиш. Да държиш щит от  грижовност и способност да прощаваш всеки ден: щит срещу тъмната заплаха на вината. Когато си мисля за това изключително решение, нямам желание да критикувам другите хора.

Само искам да кажа на невярващите в медицината следното:

Прощавам ви.  

Седемдесет и седем пъти по седем ви прощавам.

Ангелските човеци в бели престилки, нашите хранители, когато ни боли, и преди да изгаснем, стоят непоклатимо силни. Те нямаше да са с нас, ако не бяха готови. Те се издигат над слабостта, нашата и тяхната собствена. А това е спасение.

Неви близо до медалите, Боряна на крачка от финалите

От това,което успях да видя от Световните Игри, не ми стана ясно защо Невяна не получи медали на лента и топка. Като цяло състезанието беше напрегнато и зле организирано. Българските фенове могат да се порадват на влизането на Неви във всички финали, но за нас вече не е достатъчно, че остана четвърта на лента и пета на топка,  искаме следващия път ще бъде по-напред. Защото го заслужава. 

Ако си спомняте, когато Мария Матева и Силвия Митева се състезаваха, за всяко място в първите 10, по форумите за фенове се отваряха едва ли не бутилки шампанско.

Сега обаче имаме състезател с шампионски амбиции и не е криво, когато тя не е в тройката. Какво да нправим освен да й стискаме палци? 

Освен да я гледаме, когато случайно покажат гимнастика по телевизията? 

Освен да уважаваме труда й, да ръкопляскаме... да не осъждаме малките грешчици като големи пропуснати шансове, каквито те не са. 

Друго няма.

Боряна Калейн остана сред резервите, междувременно, и то и на четирите уреда. Имаше грешки, но имаше много вълнение, фантастични пируети, нахъсана игра. Боряна е готова за елита.  Можем да завършим този състезателен сезон с три гимнастички в световния елит: Боряна, Неви  и Катрин. Браво на отбора!

Да празнуваме българската сила

Една французойка беше казала, по повод спектатакъла "Исихия", следното: "Вие плачете, защото сте българи, а аз като не съм, защо плача?"

Интересно е публиката да се запита защо плаче. Със сигурност не е от любов към България, а защото спектакли като "Исихия" говорят за човешките преживявания през дългите векове, в които се е променял целия свят. През тези векове, както и сега,  е имало надежда, гордост, мъка, път към нещо по-добро, стъпка по стъпка. Неравна борба между силите на доброто и злото. Не познавам нито един зрител, който да е гледал спектакъла и да не настръхва по време на нестинарския танц:

Или когато стъпват на сцената ослепените Самуилови войници. По повод Самуиловите войници, от години имам една лична цел. Опитвам се да се сдържам и да не правя коментари от рода на: "Ами ето, българите все ни водят еднооки", а останалите са слепи и ходят да гласуват за еднооките. Не. Нека си представяме прадедите си като едни силни хора и да вярваме, че ако в техните редици вървеше,  по случайност, някой от съвременните министри, те, макар и ослепени, щяха да го извадят, ако трябва с ритници,  от строя, защото не е годен, нито за войската, нито за нацията.

Също така има лична цел да не обсъждам с никакви хора каквито и да било идеи, че Самуил е "македонец".  Абсолютно ми е под нивото, като човек, който може да чете, и като личност, която просто не иска да си криви душата, да се впускам в такива спорове. Имам една дебела и много евтина точилка в кухнята. Който иска да спори с мен на тази тема, мога да му я пратя на снимка. Снимка на точилката служи за  знак как дори няма да цапардосам спорещия по главата с нея;  аз точилката и силите няма да си хабя. Също така, тази точилка казва по свой начин: сбогом, ти не си част от живота ми. Така аз се справям с моята цел да не влизам в спорове. Ето и сега, в този блог, не обсъждам нито македонския въпрос, нито българската политика.

Да се върнем на гимнастиката, една уж толкова по-приятна тема. 

Някои от читателите на моя блог всъщност не са чак такива луди фенове на този спорт, даже никак.  Ето защо ще обясня съвсем като за незапознати. 

На европейското в Будапеща Невяна Владинова изигра съчетанието си с бухалки два пъти. Първия път получи оценка от 18.200,  с което допринесе за бронзовия ни медал в отборното. С тази оценка влизаше в първите три по време на квалификациите. При второто изиграване, на шампионата на отделния уред (бухалки), получи 16.900, при силно изиграване, и изведнъж се оказа на пето място. Двете изигравния бяха еднакво чисти. 

Анализи на съчетанието бяха направени и от професионалисти, и от фенове, в това число и от руски и рускоговорящи, които са съгласни, че това е една пълна и абсолютна гавра с труда на Невяна и на целия български отбор. 

За да продължи тази низост и мерзост, на лента, където Невяна игра с класи по-силно от останалите 7 във финала, в това число и от другата българка, Катрин Тасева, също по неизвестни получи 16.975. Обаче, всички други се спънаха в лентите и оценката, макар и ниска, й стигна за бронзов медал. 

Значи българинът, както се оказва, колкото и да го тъпчеш, върви напред, качва се на почетната стълбичка. Истинският българин. Не другите: измислени, ненужни, отчайващо завистливи, невежи и злонамерени, анти-българи, които не правят друго освен да се опитват да подкастрят крилете на по-силните и да избодат очите на по-уязвимите, за да ги залъжат, че талантът и трудът не са важни,  че няма да бъдат оценени.  Че колкото и да работиш, няма да успееш,  та по-добре се впусни в някоя далавера, нали...

Вярно е, че на европейското през 1992-ра в Щутгарт и 1994-та в Солун Мария Петрова също много я рязаха на европейско първенство. Но сега не сме в 1992-ра. За тези 25 години, освен Теодора Александрова и Симона Пейчева, нямахме състезатели с шампионски титли. След Симона нямахме  и състезатели, които да играят гимнастика в български стил.

Много неща се промениха. Не може деца, девойки и жени като Невяна да тренират по безкрайни часове, в продължение на години и години, да поемат рискове, да излизат пред света с огромна трудност в съчетанията, и когато се случи някаква безумна несправедливост, никой да не се застъпи за тях. 

Няма да стане. Днешните деца няма да искат да играят гимнастика, ако се държим все едно сме в 1992-ра година. Преди гимнастички като Петрова дебютираха на 15-16 години и се отказваха от спорта на 19-20. Сега силните гимнастички във почти отбори са на поне на 18 (Ашрам от Израел, сестрите Аверини от Русия, Солдатова), а много са  на по 20 или повече (Халкина от Беларус, Мазур от Украйна).

НИКОЙ НЯМА ДА СТОИ МОТИВИРАН ДА СЕ СЪСТЕЗАВА, АКО ЕДИН ДЕН МУ ДАВАТ 18, А НА ДРУГИЯ 16 БЕЗ НИКАКВА ПРИЧИНА. НЯМА ДА СТАНЕ.  

Такъв спорт не може да бъде приет със серионо отношение. Спомнете си защо се отказаха деца като Сидерова, Проданова, Стоименова, Стайкова. Не може да се дават оценки на базата на това кой на кого е симпатичен. Това отношение трябва да спре! 

Преди години в отбора на Украйна имаха една страхотна състезателка, Анна Бессонова. Смятаха, от украинския щаб, че Анна вечно получава несправедливи оценки. Оспорваха оценките. Бориха се за нея. Накрая накараха самия Сергей Бубка, уникален атлет от световна значимост, да напише писмо до някои международни органи, в което той, горе-долу в прав текст, беше написал, че Бессонова заслужава златен медал. 

Нашите страдания не са на украинско ниво. Или са? Ние кои сме, малката държавица, в която , преди много векове, се създаде славянската азбука? Кои? Наследниците на Самуил? На Гоце Делчев и на Левски? На Стамболов? Или сме роднините на Жан Виденов и приятелчетата на Иван Славков (бог да го прости, колко държавни пари изяде, без да си мръдне пръста; ами това не беше просто търтей, а търтей за олимпийски медал!)?!

В Украйна, междувременно, цялата федерация и всички треньори и състезатели подкрепяха Бессонова. Не се опитваха да се взират в грешките й, а такива имаше. Подкрепяха я, защото беше най-добрата, а ако не застанеш зад най-добрия, няма с какво да се изправиш срещу другите, нито има как да защитиш по-младите.

Аз не очаквам от Стефка Костадинова, най-успешната българска спортистка за всички времена, да почне да пише писма до международната федерация, защото нашият проблем е друг.

Не очаквам изведнъж да се прекратят трудовите договори на хора от различни български спортни федерации, които, не само че не помагат на талантливите, но даже активно им пречат. От много години.

Нали знаете защо Бербатов не игра за националния ни отбор? Защото не е толкова сляп, че  да се съгласи да го водят подлеци и бездарници. И с това ви казвам, че всички сте вътре, в тази ужасно обезкуражителна несправедливост, която стана в Будапеща. Треньорките, Катрин Тасева, ансамбъла, резервите в отбора, лекаря и психолога. Всички сте вътре и всички оставяте да се гаврят с вас. И от името на феновете: с нас.

Какво ни остава да празнуваме на 24-ти май? Статиите в жълтата преса за това коя гимнастичка е с нова татуировка или има гадже футболист? Не, благодаря. По-добре да ги напишат на 6liokavitza, точно тези статии. В кое българско издание има задълбочен анализ на безобразието, което стана в Будапеща? Да, има няколко интервюта, с доста общи приказки...

Нека все пак да празнуваме този вид българска сила, който накара Невяна да играе така: