Второто място на Катрин на Световната Купа в София е все още началото на един спортен път, осеян с аплодисменти и медали. Катрин има огромен потенциал, в момента тя е само в подножието на върха и може да се изкачи нагоре със смели решения и зрелищни съчетания, които да останат незабравими.
Днес на лента тя игра с голяма любов и всички можем да сме много щастливи като фенове от възможността да гледаме развитието на някой толкова красив и талантлив.
Напълно е по силите на Катрин да докаже, че имаме две българки сред първите 6 в света и, много скоро, две българки с медали, една до друга на подиума! За да стоят една до друга като истински златни момичета, мечтая да видя работата на Катрин и нейният собствен стил като гимнастичка да се развият с още повече оригиналност и артистичност.
Съвсем официално, вече с корона на шампионка от многобоя, след 4 спиращи дъха съчетания, Невяна Владинова стъпи на най-високото стъпало на почетната стълбичка за Световната Купа в София. Тя изкачи този връх след много години труд и със самоотвержената подкрепа на страхотен екип от треньори и стотици верни фенове, които нито за миг не са спирали да вярват в нея.
Този ден е Възраждане за българската гимнастика. Възроди се българският стил на игра, който не е спирал да бъде в основата на този спорт и който го прави зрелищен. Без нашата школа, без нашата вяра и работата на българските треньори по цял свят, художествената гимнастика нямаше да стане олимпийски спорт. Нямаше да го гледат хиляди фенове, сега вече на всички континенти по света.
Тази победа е за всички български треньорки, от Америка до Япония, които изведоха свои състезателки на световно ниво. Много от тях бяха и в София днес и те са част от нашата победа. Невяна е най-яркият носител на най-красивото, което нашата школа дава на света и тя е доказателство, че ще продължим напред.
На Гергьовден българската школа прободе с копие от смелост звяра на недоверието и завистта.
В бъдеще очаквам Невяна да излиза на килима още по-уверено, да стъпва царски. Сега тя владее световния подиум! Очаквам да има елементи, които ще носят нейното име. Кое е най-окриляващото от всичко: сега тези елемнти изглеждат неописуемо трудни, но след години ще се осмелят да ги изпълнят още много български деца.
Първо искам да ви кажа това, което вече си знаете и днес ще го кажа на всички, които се интересуват и на всички, които не са интересуват:
НЕВЯНА Е ПЪРВА НА ЛЕНТА!
НЕВЯНА Е ПЪРВА В СВЕТА НА ЛЕНТА!!!!
Всички знаем колко много е работила и как всяка година на килима излиза една нова, по-красива и по-силна Невяна. Безкрайно е окриляващо да виждаш как един човек доброволно избира да се не се задоволява с постигнатото, бяга от безопасното и уютното, винаги стои на ръба на следващото предизивкателство, надскача собствените си възможности.
Всички плакахме днес на химна, а аз за първи път плаках с Невяна по време на световното в Щутгарт през 2015-та. Когато направи фуетета на обръч. Да, фуетета, нищо особено зрелищно: три завъртания на един крак с обръча в ръка. Видях, че едвам-едвам ги направи, защото темпото на съчетението беше безумно. Направи ги, а в очите й се четеше уплаха, че ще загуби равновесие. Обаче, някакси, в съчетанието, тя беше при фуетета вече, музиката звучеше и тя трябваше просто да продължи.
Гледах я как ги прави и имах чувството, че ги правя с нея. Беше малко несигурна, малко неумела, в сравнение с други, но ги направи, съдиите ги зачетоха и толкова. Като сравнявам как правят фуетета момичетата от отборите на Русия, Украйна, Беларус и Израел, които от три или четири годишни работят с най-добрите специалисти по балет в света, да, признавам ви, разликата е огромна: тези момичета могат да направят фуете със затворени очи.
Невяна си направи фуететата малко на ръба на нещата, не толкова гладко като някой от Беларус, но по Невяниния начин. Тогава за първи път плаках, защото ми стана ясно, че нищо няма да спре Невяна.
Ако българската федерация подкрепи Невяна, нищо няма да спре Невяна.
"Ти явно изместваш към тази гимнастичка някакви чувства, които иначе си репресирала в себе си", каза ми мъдро една приятелка, която е учила психология. :) Всъщност, май щеше да е хубаво, ако, като луд фен, понякога си позатрайвах за някои чувства, които изпитвам. Вместо да ги изразявам толкова бурно.
В този случай обаче аз много добре знам защо плаках. Плаках по две причини.
Първо, плаках, защото знам какво е да започнеш от нулата и да се състезаваш с някой, който е започнал няколко обиколки преди теб. Ето една малка емигрантска история. Като дойдох за първи път в САЩ през 2000-та, имах 50 долара в джоба. Тогава тежах 57 килограма и носех със себе си два куфара по 25 килограма всеки. Като слязох на летището, трябваше да се придвижа до станцията на автобуса, който стига до моя колеж, Уилямс Колидж. Дадох 30 долара за билета за автобуса, а другите 20 ги дадох на едно момче, бездомно, което предложи да ми носи не дори и двата, а единия куфар. Като видя, че изваждам 20 долара, така му светнаха очите! Сигурно другите му дават по 1-2. Аз обаче му оцених труда, както и своя, да мъкне този тежък куфар. И така, аз с 0 долара се качих на автобуса и тръгнах. Като слязох от автобуса, видях другите ми състуденти да излизат от колите на родителите си, а след това отидох в стаята си и в общежитието и видях, че там няма лампи, и че се очаква от нас да си ги купим сами. Веднага си казах: "Леле, къде си тръгнала!" Обаче вече бях там. И трябваше да продължа да въртя фуетета. :)
"Разликата между мен и вас е, че мен не ме е страх да сгреша", казва шахматистът Веселин Топалов.
Такива сме, българите. Не вярвайте на други неща, каквито ви разправят. Всички сме готови да почнем от нулата, да рискуваме, да научим нещо ново, нещо което някой друг е правил хиляди пъти. Винаги сме готови да застанем на ръба. Много е написано, не толкова в учебниците по психология, колкото в тези по антропология, за това как древните цивилизации имат ритуали, които те заставят да прекрачиш някаква нова граница и да стоиш известно време в това гранично пространство, където не си същият, но още не си "нов човек". В религията такива ритуали са създадени съвсем умишлено, за да накарат човек да продължи да се движи напред. Понеже да се променяш и да се развиваш е огромна човешка нужда, тези, които искат да я задоволят, поемат своите рискове, и прекрачват своите граници.
Невяна, с нейните фуетета през 2015-та, се завъртя на самата граница в себе си: между амбициозното момиче, което засега иска само да си изиграе съчетанието чисто, и шампионката, за която грешките са просто стъпка напред.
Има и втора причина защо плаках. Не е дори защото съм идеалист, а защото съм реалист. Гледам гимнастика от 30 години, обожавам българските гимнастички, но ми е ясно какви качества имат другите. Забелязала съм каква мускулатура има Саша Солдатова, каква пируетна техника има Ганна Ризатдинова, какви позиции на ръцете имат гимнастичките от Беларус. Много добре знам, че в техните държави има още много хиляди момичета с такива качества. Обаче преди много години, в България, на голямата треньорка Жулиета Шишманова й се наложило да коментира това, че една българска състезателка е по-нисичка: "Нищо, тя ще се движи толкова бързо, че няма да забележат, че е нисичка."
Като гледам съчетанията на Невяна плача, не защото Невяна е перфектна, и не само защото Невяна ще победи привидно по-силните от нея (а тя ще ги победи). Плача, защото съчетанията са направени така, че да показват най-красивото в нея и да не дават шанс на недостатъците. Колкото и парадоксално да ви звучи, за мен съчетанията на Солдатова и на Ризатдинова всъщност не показват и една трета от това, на което всяка от тях е способна, и физически, и емоционално.
Когато през 1991-ва гледах съчетанието на топка по ръченица на Мария Петрова от световното в Атина, също плаках. Тук го играе малко плахо, но си личи непобедимата шампионка, която идва.
Години по-късно разбрах, че искам да гледам на себе си и на хората около себе си, така като е гледала Нешка Робева, когато е измислила това съчетание: не само като сбор от качества и недостатъци, а като огромен, осъществим потенциал.
Това е разликата между нашата школа и всички други в света: способността да видиш с пълна яснота силните страни на другите хора, да им дадеш пълното си доверие. Да искаш да покажеш красотата извън всякакви прегради. Това е завършен, непобедим професионализъм. Нещо повече: мисля, че му казват "любов към живота".
