С много надежди за бъдещето: честито на Нешка Робева!

Двама от любимите ми съвременни български автори са Нешка Робева и Валери Петров.  По своя талант те се намират в друго творческо измерение: измернието, където господари са изразителността, искреността и новаторското мислене.  Работата им няма да остарее с тях, както неостаряващо е това стихотворение на Валери Петров:

Гореща молба

Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.
Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.
Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.

Танцът не е много различен от поезията: и думите, и изказът на тялото стават силни тогава, когато всяка стъпка се прелива гладко в следващата. Без излишни движения. Без фалшиви пози. Както в тази ръченица от преди 25 години, изиграна блестящо от трикратната световна шампионка Мария Петрова. Тук Мария е на 15 години и прави своя дебют в големия спорт:

За това съчетание, Мария завършва четвърта. Емоциите на публиката обаче още ехтят.

Тъжно е, че точно в навечерието на 70-годишнината на Нешка Робева се развихри цялата история за нейното награждаване с ордена "Стара Планина". Мислих за това как по-меко и внимателно да изкажа мислите си по този повод, но в съзнанието ми изниква само една картина: шепа посредствени хора са се събрали, за да обсъдят следното: дали един човек, който е около 100 пъти по талантлив от тях и неизмеримо в пъти по-работлив,  заслужава орден, за който след съвсем време, така или иначе, никой няма да помни.  

Ясно е отдавна, че се помнят не толкова наградите и медалите, а оригиналните хореографски идеи на госпожа Робева, които накараха цял свят да аплодира изпълненията на гимнастичките и на танцьорите, с които е работила. През годините те ни показаха истинско богатство, за което могат да мечтаят звезди от световноизвестни танцови формации . Мария Петрова, освен по ръченица, играe по индийски и румънски фолклор. Илиана Раева играе по "Лунната соната". Анелия Раленкова интерпретира "Болеро" с лента по начин, за който ще се говори още много години. Лили Игнатова беше, и остава,  завинаги, Кармен, на килима, и в съзнанията на хилядите си фенове. Бианка Панова излиза, грациозна като статуетка, на въже по интерпретация на Тото Кутуньо. Бухалките на Диляна Георгиева, които са изпълнени на класически музика и рокендрол, остават легендарни.  Теодора Александрова се вихри с обръч по "Lord of the Dance." 

Да не забравяме и ансамблите. Трудно е да се подберат само няколко съчетания, които да показват новаторството и оригиналната творческа мисъл на Нешка Робева, но, ако трябваше да избирам, бих се спряла на топките от 1988-ма година, в които началото и финалът на композицията са огледални. Това съчетание наистина показва поезията в този спорт. А пространство за поезия в него има, стига да има дух, който да я създаде:

Все така се оказва, че идеите са на Нешка, а медалите: за някой друг.  Даже и на рождения й ден пак пиша за гимнастичките, които тя изведе напред. И съм сигурна, че тя самата би искала това да е така. Мисля, че да помним красивото е най-достойният начин да се отбележи празника. Всичко останало остава зад нас. 

А бъдещето е пред двете ни най-силни гимнастички: Невяна Владинова и Катрин Тасева. Днес започва ново изпитание за тях: състезанието за световната купа в София.  Дано да са уверени и смели и да знаят, че феновете винаги са с тях, както са били и с Нешка Робева вече много, много десетилетия.  И дано госпожа Робева не остави хореографската писалка, за да съдаде за тях нова, незабравима поезия.