Всяка година в Бургас се провежда държавния турнир за приза "Жулиета Шишманова" в памет на легендарната българска треньорка, която извежда до върховете на световния спорт трикратната световна шампионка Мария Гигова, многократните медалистки Нешка Робева и Красимира Филипова и много други силни български бълграски гимнастички.
Всяка година от всичко най-много ме трогва участието на внучката на Жулиета Шишманова, Жулиета Канталупи. Жулиета е от много години най-силната гимнастичка в Италия, но е картотекирана и в български клуб, което й дава право на участие в български държавни турнири. Тази година, за пореден път, 26-годишната Жулиета показа българския стил в гимнастиката, който залага на оригиналност и силна техника на уреда:
Това изпълнение под съпровод на "Я кажи ми, облаче ле бяло" разплака някои български фенове и им напомни не само за това, че "кръвта вода не става", но и че стойностните неща в спорта и изкуството нямат срок на годност. Почеркът на легендарната Жулиета живее в младата Жулиета и е оценяван с еднакъв възторг и в двете й родини: България и Италия. Оценен е и по цял свят чрез многобройните престижни класирания на Жулиета Канталупи. Освен, че е шампионка на Италия за годините между 2005 и 2010, Жулиета системно се класира в първите 15 на световни и европейски първенства, където тя многократно е изпреварвала състезателки от България, Украйна и Испания, все страни с много медали в този спорт. През 2008-ма на състезанието за Световната Купа в Корбей Есон, Жулиета се класира във финала бухалки рамо до рамо с българката Елизабет Паисиева, с 4 от най най-силните украинки и рускини, както и с примите на Азербайджан и Израел.
Искам да подчертая тук,че гимнастиката на Жулиета не залага на физическите качества - тя не играе в стила, който наложи успешно руската школа през последните 15 години. Трудно е при днешния правилник и при наличието на много гъвкави момичета от бившите съветски републики, пък и от цял свят, да се наложи състезателка като Жулиета. Въпреки това, без да е преразтегната, свръх-отскоклива, или с дълги крака и "манекенска фигура", Жулиета успява да изпълни много сложни и зрелищни елементи, които доставят удоволствие и на публиката, и на самата нея. Такъв е стилът на българската школа, основоположен от нейната баба Жулиета Шишманова.
Няма по-голямо признание за един треньор и човек от това собствените й наследници да прегърнат нейните идеи и да продължат да изразяват нейната визия в продължение на десетилетия. Това означава, че нейният дух е по-силен от времето.
Браво, Жулиета, Вашата баба, известна като строга и силна личност, би Ви ръкопляскала, ако беше сред нас.
неделя, март 20
събота, март 12
Гимнастички от миналото: Албена Ангова, от "Академик" с любов
Моментът да си спомним тази страхотна гимнастичка от "Академик" е много подходящ. Подходящ е, защото талантливата Марина Стоименова, също от "Академик" , се отказа от гимнастиката, след като стана ясно, че националната треньорка предпочита да заложи на свои протежета, отколкото да заложи на таланта и на здравия разум. И така, клуб "Академик" обяви "бойкот" на политиката на националния треньор Илиана Раева. Освен клуб "Левски" в лицето на госпожа Нешка Робева, клуб "Академик" е единственият, който има смелост да се възпротиви на пълната подигравка с таланта на децата, която от години се извършва в България.
Мислех си да напиша за Марина Стоименова отново. Да й благодаря за удоволствието и радостта, което доставяше не зрителите. Но ми е прекалено тъжно. И не ми се иска да повярвам, че решението й е твърдо.
Вместо да пиша за Марина предпочитам, за пореден път, да си спомня за старите славни времена. Затова избирам да споделя с вас едно съчетание на Албена Ангова от "Академик", която през 1993-та беше резерва на световното в Аликанте и беше готова да застане рамо до рамо с абсолютната световна шампионка Мария Петрова, абсолютната европейска шампионка Юлия Байчева и многократната медалистка от големи състезания Бранимира Иванова-Маркова. Тогава Юлия и Бранимира бяха зрели състезателки, вече семейни. Петрова беше безспорната прима. А Албена - новата надежда. През 1994-та тя игра на европейското в Солун, този път редом с Петрова, Диана Попова и Мария Гатева. Заедно заслужиха бронзов медал в отборното. Преди Русия - рускините бяха четвърти в състав Зарипова, Батирчина, Рослякова.
A този клип е от Goodwill Games, където 15-годишната Албена се класира шеста:
Да, шеста. Не 25-та, не 40-та, както се класират някои лансирани националки сега. Гледам това съчетание на Албена и ми е мъчно, че тогава сме имали 15-годишна гимнастичка с такива зрели движения и с такава експресивност, а сега, с изключение на Силвия Митева, никоя от националките не се доближава до такова присъствие на килима и до такова класиране.
Мъчно ми е, но си оставам оптимист. Да, талантът е упорит като плевел, казва една моя много талантлива приятелка. Щом в гладните, трудните, обърканите дни на 1990-те години сме имали такава ярка, запомняща се гимнастичка, то няма съмнение, че ще дойде време да имаме и други като нея. И няма нужда да чакаме. Това време е сега.
Време да покажем отново силна игра в български стил.
Време е талантливите хора в България, които всъщност са страшно много за толкова малка държава, да си подадат ръце и да кажат заедно едно голямо НЕ на самодоволното бездарие на българската федерация по художествена гимнастика и на националния ни треньор. Време е и други клубове да заемат една човешка и морална позиция.
Нямаме право да губим талантливи деца, за да може в продължение на години нечия любимка да се класира 20-та.
Време е да си спомним кои сме - българската школа. Не сме някакъв второразряден отбор, който играе по чалга. Не сме отборът, който изгонва Лили Игнатова под предлог, че "носи токчета в залата". Не сме отборът, който системно класира една състезателка извън първите 15, но който после казва в интервю, че "Канаева и Бессонова се страхуват от нея". Не сме отборът, който излъга по телевизията, че ансамбълът на Китай играел на Олимпиада само заради домакинството, когато цял сезон китайският ансамбъл многократно ни би на всички големи състезания преди олимпиадата и си заслужи олимпийска квота. Не сме отборът, който обяви Силвия Митева за "стара" и "късокрака". Не сме отборът, който се отнесе неблагодарно към уникалната Симона Пейчева. Не сме отборът, който не даде шанс на Филипа Сидерова, на Нина Уахена, на Марина Стоименова, на Невяна Владинова, на Кристина Илиева.
И за всички, които се оплакват, че в България "нямало условия" за голям спорт, искам да кажа и друго: в България имаме налице абсолютно всичко, което е нужно, за да накараме цял свят да ахне. Трябва една зала, уреди и няколко души, устремени към красивото. И спонсори ще се намерят, като ни видят колко сме добри. Сега не се намират, защото играем по чалга и се класираме слабо.
Пак казвам: творческият дух и талантът избуяват като плевели. Ако не беше така, нямаше да сме постигнали нищо от това, което сега ни изглежда толкова далечно.
Защото през 1990-те имахме режим на тока и се редяхме на опашки за визи за всяка европейска държава. Но имахме и ето това електрическо съчетание:
Слушайте как говори руският коментатор за нашата школа. И бъдете оптимисти! Талантът е по-рядък от бездарието, но пък е много по-силен от него.
Мислех си да напиша за Марина Стоименова отново. Да й благодаря за удоволствието и радостта, което доставяше не зрителите. Но ми е прекалено тъжно. И не ми се иска да повярвам, че решението й е твърдо.
Вместо да пиша за Марина предпочитам, за пореден път, да си спомня за старите славни времена. Затова избирам да споделя с вас едно съчетание на Албена Ангова от "Академик", която през 1993-та беше резерва на световното в Аликанте и беше готова да застане рамо до рамо с абсолютната световна шампионка Мария Петрова, абсолютната европейска шампионка Юлия Байчева и многократната медалистка от големи състезания Бранимира Иванова-Маркова. Тогава Юлия и Бранимира бяха зрели състезателки, вече семейни. Петрова беше безспорната прима. А Албена - новата надежда. През 1994-та тя игра на европейското в Солун, този път редом с Петрова, Диана Попова и Мария Гатева. Заедно заслужиха бронзов медал в отборното. Преди Русия - рускините бяха четвърти в състав Зарипова, Батирчина, Рослякова.
A този клип е от Goodwill Games, където 15-годишната Албена се класира шеста:
Да, шеста. Не 25-та, не 40-та, както се класират някои лансирани националки сега. Гледам това съчетание на Албена и ми е мъчно, че тогава сме имали 15-годишна гимнастичка с такива зрели движения и с такава експресивност, а сега, с изключение на Силвия Митева, никоя от националките не се доближава до такова присъствие на килима и до такова класиране.
Мъчно ми е, но си оставам оптимист. Да, талантът е упорит като плевел, казва една моя много талантлива приятелка. Щом в гладните, трудните, обърканите дни на 1990-те години сме имали такава ярка, запомняща се гимнастичка, то няма съмнение, че ще дойде време да имаме и други като нея. И няма нужда да чакаме. Това време е сега.
Време да покажем отново силна игра в български стил.
Време е талантливите хора в България, които всъщност са страшно много за толкова малка държава, да си подадат ръце и да кажат заедно едно голямо НЕ на самодоволното бездарие на българската федерация по художествена гимнастика и на националния ни треньор. Време е и други клубове да заемат една човешка и морална позиция.
Нямаме право да губим талантливи деца, за да може в продължение на години нечия любимка да се класира 20-та.
Време е да си спомним кои сме - българската школа. Не сме някакъв второразряден отбор, който играе по чалга. Не сме отборът, който изгонва Лили Игнатова под предлог, че "носи токчета в залата". Не сме отборът, който системно класира една състезателка извън първите 15, но който после казва в интервю, че "Канаева и Бессонова се страхуват от нея". Не сме отборът, който излъга по телевизията, че ансамбълът на Китай играел на Олимпиада само заради домакинството, когато цял сезон китайският ансамбъл многократно ни би на всички големи състезания преди олимпиадата и си заслужи олимпийска квота. Не сме отборът, който обяви Силвия Митева за "стара" и "късокрака". Не сме отборът, който се отнесе неблагодарно към уникалната Симона Пейчева. Не сме отборът, който не даде шанс на Филипа Сидерова, на Нина Уахена, на Марина Стоименова, на Невяна Владинова, на Кристина Илиева.
И за всички, които се оплакват, че в България "нямало условия" за голям спорт, искам да кажа и друго: в България имаме налице абсолютно всичко, което е нужно, за да накараме цял свят да ахне. Трябва една зала, уреди и няколко души, устремени към красивото. И спонсори ще се намерят, като ни видят колко сме добри. Сега не се намират, защото играем по чалга и се класираме слабо.
Пак казвам: творческият дух и талантът избуяват като плевели. Ако не беше така, нямаше да сме постигнали нищо от това, което сега ни изглежда толкова далечно.
Защото през 1990-те имахме режим на тока и се редяхме на опашки за визи за всяка европейска държава. Но имахме и ето това електрическо съчетание:
Слушайте как говори руският коментатор за нашата школа. И бъдете оптимисти! Талантът е по-рядък от бездарието, но пък е много по-силен от него.
Абонамент за:
Публикации (Atom)