Преди 20 години в Солун, Мария Петрова победи и рускини, и белорускини, и украинки. Това беше едно от големите състезания, на които родителите й са я гледали в залата, а не по телевизията, сподели Мария с вълнение. Амина Зарипова, бронзовата медалистка от Солун, и успешна руска треньорка сега, подари цвете на Мария с думите: "Аз си знаех, че ще бъдеш първа." Ето я Мария днес, като лидер сред международните съдийки. Благодаря за снимката на Лидия Роздилски:
Цял живот ще остана благодарна на Мария за красотата, силата и вдъхновението, което даде и дава на своите фенове!
А колкото до футболната еуфория, искам да споделя малко фенски размисли. Гледах, тайно, в работно време, от стаята за почивка в нашия офис, първото полувреме на мача между Хърватска и Бразилия. И трябва да си призная, че се разплаках след първия гол, както и след втория. Ето защо.
Живяла съм 10 щастливи месеца в Бразилия. Когато ходих на мач там, той беше финала на тяхната "Б" група. Дойдоха 65 000 души, от тях 5 000 влезли в стадиона без билети. Стори ми се, че 64 999 си бяха купили, макар и с последните си пари, фанелката на своя отбор. Само аз се мъдрех там по един бял потник, неподготвена. Знам,че цялото население на Бразилия плаче и ликува със своя отбор.
Но когато Хърватска вкара първия гол в мача, не можах да не си помисля за уж малкия човек, от малката държава, който има 10 секунди, за да се изправи срещу най-силните в света и да отбележи гол. Мислех си за неочакваните обрати, за изстраданите с години победи. И си мислех колко искам един ден да видя български отбор да накара цял свят да трепне. Бил той гиомнастически или футболен.
Мислех си и за тези момчета, от бразилския отбор. Много от тях израсват само с мечтата си, в къщи без ток и вода, но винаги с топка и с фанелка на любимия отбор. Знаете ли, че в Бразилия виждах деца, които ходеха по 3-4 километра пеша в ужасна жега, защото нямат пари за автобус, но искат да стигнат до стадиона за тренировка? Няма да забравя как в най-бедния квартал, имаше състезание по футбол между улицата, и ритаха топка сред пясъка, защото там улиците не са асфалтирани. Да си влюбен в играта при всякакви условия, това е Бразилия!
Тогава, през 2002-ра, аз занесох на стадиона в моя квартал една топка за художествена гимнастика и всеки направи малка демонстрация на умения. Написах и съчинение от 40 страници на чист португалски за ролята на футбола в живота на тийнейджърите от бедни семейства. И мисля, че всичките 40 страници казват: с вас съм, с вас съм до край, а вие сте бъдещето.
Ето го, през 2014-та, този млад бразилски отбор.Сред милионите бразилски таланти, тези 11 на стадиона носят една огромна сила и отговорност: да накарат следващите да вярват в мечтата. Да направят 200 милиона души щастливи!
Питам се дали родителите на тези момчета някога са сънували този красив, огромен, вълнуващ се като безкрайно могъщо море стадион, ще се изправи на крака за тяхното дете. Защото много от тези родители, точно като семейството на Мария Петрова, просто треперят пред телевизора.
Гледам и си казвам: това е върхът! Преди 20 години, България достигна този връх. Нека мечтаем смело!
