неделя, септември 30

Размисли за новите златни момичета

Вече всички знаят, че с най-красивата и трудна композиция на обръчи в света и с великолепна игра, българският ансамбъл спечели златен медал в съчетанието с 5 обръча на световното в София. Гимнастичките от ансамбъла са новите български златни момичета не защото спечелиха този медал, не защото спечелиха бронз в многобоя, а защото излязоха с оригинална, различна и впечатляваща игра. Това е истинската "запазена марка" на българската школа. Да посегнеш към медалите, да се качиш на най-високото стъпало в гимнастиката, както и в много други спортове, означава, че не играеш на сигурно, а играеш на ниво, с класи по-високо от това на другите отбори. По отношение на обръчите, българският ансамбъл достигна такова ниво.



Както винаги, подготовката за световното мина бе без поводи за притеснение и недоумение. Не стана ясно кои са резервите в отбора, как се справя отбора с контузиите, с психическата подготовка. За момент се заговори, че националката в индивидуалното, Ерика Зафирова, ще влезе в ансамбъла, без да е тренирала с тях. Видяхме блестящи изпъления, но и грешки, които можеха да бъдат избегнати.

Аз с голяма радост и нетърпение очаквах, че този отбори ще бъде абсолютен световен шампион, а не само златен медалист от един финал. Този отбор е на изключително ниво и го заслужава. Не знам колко от момичетата биха искали, а и, чисто здравословно, биха могли да останат в отбора и да се готвят за Олимпиадата през 2020-та.

Ако останат и продължат, то и те, и треньорският щаб трябва да си зададат въпроса: как да направим така, че да не изпуснем между пръстите си олимпийското злато, така както изпуснахме абсолютна световна титла пред родна публика.

Очевидно е, че разполагаме с момичтета с изключителни качества, с мотивация, с готовност да се държат като лидери и победители. Разполагаме и с много силни композиции, които още от пъврия ден на сезона бяха заявка за най-високото стъпало.

Да, тежко е за един отбор да излезе пред родна публика,  но напрежението да играеш на олимпийски игри няма да е по-малко. През 1996-та България имаше отбор като този. Отбор, който поради нелепа съдийска несправедливост стана втори на Олимпиада след очевидно изпускане на победителите. Време е сега, когато имаме отново невероятен отбор,  ансамбълът да излиза с такава игра, че да няма шанс някой да ни вземе заслуженото.

Въпреки огромната радост от световното, мисля че този отбор, или поне някои от момичетата в него, все още не са постигнали самия връх, големия български триумф, който заслужават и те, и техните треньори и фенове. Вярвам, че ще ги видим с нови, още по-тежки корони. 

Най-тежкото на короната, разбира се, е да я носиш с достойнство.  Тук идва моментът да напиша: много ми е мъчно, че българската публика освирка руските гимнастички. Не защото са руските, а просто защото са гимнастички. Всички те, от всички държави, работят към същите цели и имат същите мечти. 

Намирам за напълно приемливо да се освиркат съдиите след несправедлива оценка на собствения отбор. Но не и да се освиркват другите състезатели.  Важно е да се създаде култура на спортсменство и уважение сред феновете, ако искаме да излгеждат нашите гимнастички като победителите, които те отдавна са заслужили да бъдат.

петък, септември 14

Сребърното момиче със златен талант: Милена Балдасари

Първите думи по повод на световното първенство в София искам да посветя на гимнастичката, която ми хареса най-много,  Милена Балдасари от Италия.  Всички носителки на медали от световното са красиви и талантливи, но у Милена природната елегантност, чистите линии и прецизността в работата с уреда са издигнати на рядко срещано ниво. Това ниво се постига освен благодарение на личните качества на гимнастичката и благодарение на замисъла на композициите, които показват нейните силни страни по един недвусмислен, незабравим начин. 

Тя изпълнява съчетания, които са създадени само и точно за нея. Нещо повече, те са създадени с емоционална дълбочина и оригинални идеи, в които едно движение прелива в друго, уредът стои като естествено продължение на ръката на гимнастичката, музиката е в пълна хармония и с елементите и дори с цветовете на трикото. 

Милена спечели среброто на лента с най-наситеното с риск и зрелищно за гледане съчетание на този уред в света. Техниката на лента, която демонстрира, е по-добра не само от тази на златната медалистка Солдатова, но и по-добра от тази на още много гимнастички, които, поради едно или друго стечение на обстоятелствата, са печелили медали на този уред. Гледах съчетанието и се чудех дали ще издържа до края аз, а да не говорим за това как тя издържа до края.

Много ми хареса и композицията с обръч, с която Милена се класира шеста. Това шесто място ми се струва малко случайно. Не мисля, че гимнастичките на четвърта и пета позиция показаха по-силни изпълнения, с което не искам да кажа, че резултатите не са справедливи, а просто, че силите са напълно изравнени. Може би е въпрос на това каква са видели съдийките и кои трудности са зачетени, но ми се струва, че медалите на този уред за Милена Балдасари предстоят. 

Милена завърши четвърта на топка и бухалки. Намирам класирането на тези два уреда за справедливо и отново смятам, че в бъдеще Милена може да покаже още по-силна игра. Тези две четвърти места са много "скъпи". Те са ясна заявка за следващи медали. Забелязала съм го и преди, че състезателка, която се класира четвърта на световно обикновено не остава там. Може някоя да е между шесто и десето място през цялата си кариера, но не и четвърта. Така че стискам палци още сега за следващото състезание!

След някои грешки Милена стана също седма в многобоя, но е носител на бронзов медал в отборното класиране. Освен рускините и израелката Линой Ашрам, както и другата италианка, Александра Аджурджукулезе, няма други състезателки с по два или повече медала от това световно първенство. С по един медал се задоволиха и българките и звездата на Беларус Галкина.  Без медал завършиха изявени състезателки като украинката Николченко, израелката Зеликман, грузинката Пажава, японката Минагава.

Радостта от среброто на лента за Милена и нейната треньорка, Жулиета Канталупи, беше огромна. Жулиета е внучка на легендата на българската гимнастика, Жулиета Шишманова,  многократна държавна шампионка както на България, така и на Италия, финалистка на световни и европейски шампионати и, както се оказва, изключителен треньор. 

Понякога един треньор може с години да има прекрасни идеи и да не успява да срещне състезател, който да им даде живот. Затова аз се радвам страшно много за Жулиета, че е намерила някой достатъчно смел и талантлив, който да накара нейните идеи да оживеят на килима и да покаже най-хубавото от духа на гимнастиката: способността да създаваш все по-сложни и по-интересни комбинации.

Ако някой все още се чуди що за спорт е гимнастиката, защо им трябва на някакви млади момичета да се въртят на един крак, да скачат във въздуха, да размахват ленти и бухалки над главите си, пък да се претъркалват, докато уредите са във въздуха и да ги хващат с петите и гърба си, на този някой бих казала това: гледайте Милена Балдасари и ще разберете, че хората, които се занимават с гимнастика го правят просто защото искат да се развиват. Те всекидневно откриват и развиват най-доброто в себе си, физически и психически.

За това колко много се разви Милена можете да съдите и по трогателната реакция на радост и благодарност, която ни показаха с нейната невероятна треньорка след като видяха оценката на лента и повече от заслужения сребърен медал. Няма никакво съмнение, че когато си хвърлил 150% от възможностите си в една мечта и тя стане реалност, изглеждаш така. Така изглежда победата, а под победа имам предвид, разбира се, победата над себе си. Победата никога не идва с усмивка и перфектен грим. Благодарността никога не идва с репетиран поклон и помахване към публиката.

Затова и аз не знам как да се поклоня пред работата на този екип освен като им кажа: благодаря ви, че ви има. Благодаря ви, че ни показахте, че освен лъскави трика и гъвкави гърбове има още. Че има как,  че има защо.







неделя, август 26

Брозновата Боряна, сребърната Невяна и златните отбори

Боряна Калейн спечели единствения медал в индивидуалното на финалите в Казан тази неделя. За пореден път по-малката, по-неопитната, изпревари "примата". Даже "примите".

Миналия уикенд Невяна се върна със сребро на лента: уреда, който няма да играе на световното в София.

Някой ще каже, че Катрин, Невяна и Боряна са "отбор". Не трябвало да ги "сравняваме" или "противопоставяме". Истината е обаче, че златните отбори са златни, защото всеки получава заслуженото и защото винаги има конкуренция. Виждаме как в Русия нито шампионките Аверини са се отпуснали и приемат участието си за даденост, нито мега-талантливата Солдатова е сигурна, че ще играе на световно, нито на изключителната Селезньова са дадени някакви "бонуси".

"Отбор" са момичетата, защото тренират всеки ден заедно и се подкрепят, но те си дават сметка, че играят и една срещу друга. Сестри Малееви са играли една срещу друга десетки пъти и никоя не е решила просто да си тръгне от корта и да остави сестра си да победи.

Златните отбори се градят от хора, които искат златото. Които не се задоволяват с участия от време на време, нито приемат подаръци към себе си или към другите.

Боряна Калейн и Невяна Владинова няколко пъти победиха Катрин Тасева този сезон. Невяна го направи въпреки контузия. Въпреки това Катрин ще играе 4 съчетания на световното, а те ще играят по 3. На тяхно място бих се замислила дали един златен отбор би допуснал един безкрайно талантлив човек да не играе всички съчетания, които заслужава, понеже някой някъде е решил да протежира някой друг.

Това, че Боряна е по-млада, че идва от друг клуб, че има различен стил, не трябва в никакъв случай да я поставя в неравностойно положение. Тя още от дебюта си получи оценки, каквито Катрин Тасева получаваше като вече "утвърдена" състезателка. Пътят към победата на един отбор е точно в това да се даде шанс на тези, които състезание след състезание демонстрират огромен напредък и потецниал.

Защото победите не се измерват само в злато, а и в честно и справедливо отношение към другите и себе си.