неделя, април 30

Защо плача като гледам гимнастика и защо българската школа отново доминира света

Първо искам да ви кажа това, което вече си знаете и днес ще го кажа на всички, които се интересуват и на всички, които не са интересуват: 

НЕВЯНА Е ПЪРВА НА ЛЕНТА! 

НЕВЯНА Е ПЪРВА В СВЕТА НА ЛЕНТА!!!!

Всички знаем колко много е работила и как всяка година на килима излиза една нова, по-красива и по-силна Невяна. Безкрайно е окриляващо да виждаш как един човек доброволно избира да се не се задоволява с постигнатото, бяга от безопасното и уютното, винаги стои на ръба на следващото предизивкателство, надскача собствените си възможности.

Всички плакахме днес на химна, а аз за първи път плаках с Невяна по време на световното в Щутгарт през 2015-та. Когато направи фуетета на обръч. Да, фуетета, нищо особено зрелищно: три завъртания на един крак с обръча в ръка. Видях, че едвам-едвам ги направи, защото темпото на съчетението беше безумно. Направи ги, а в очите й се четеше уплаха, че ще загуби равновесие. Обаче, някакси, в съчетанието, тя беше при фуетета вече, музиката звучеше и тя трябваше просто да продължи.

Гледах я как ги прави и имах чувството, че ги правя с нея.  Беше малко несигурна, малко неумела, в сравнение с други, но ги направи, съдиите ги зачетоха и толкова. Като сравнявам как правят фуетета момичетата от отборите на Русия, Украйна, Беларус и Израел, които от три или четири годишни работят с най-добрите специалисти по балет в света, да, признавам ви, разликата е огромна:  тези момичета могат да направят фуете със затворени очи.

Невяна си направи фуететата малко на ръба на нещата, не толкова гладко като някой от Беларус, но по Невяниния начин. Тогава за първи път плаках, защото ми стана ясно, че нищо няма да спре Невяна. 

Ако българската федерация подкрепи Невяна, нищо няма да спре Невяна.


"Ти явно изместваш към тази гимнастичка някакви чувства, които иначе си репресирала в себе си", каза ми мъдро една приятелка, която е учила психология. :) Всъщност, май щеше да е хубаво, ако, като луд фен, понякога си позатрайвах за някои чувства, които изпитвам. Вместо да ги изразявам толкова бурно. 

В този случай обаче аз много добре знам защо плаках. Плаках по две причини. 

Първо, плаках, защото знам какво е да започнеш от нулата и да се състезаваш с някой, който е започнал няколко обиколки преди теб. Ето една малка емигрантска история. Като дойдох за първи път в САЩ през 2000-та, имах 50 долара в джоба. Тогава тежах 57 килограма и носех със себе си два куфара по 25 килограма всеки. Като слязох на летището, трябваше да се придвижа до станцията на автобуса, който стига до моя колеж, Уилямс Колидж. Дадох 30 долара за билета за автобуса, а другите 20 ги дадох на едно момче, бездомно, което предложи да ми носи не дори и двата, а единия куфар. Като видя, че изваждам 20 долара, така му светнаха очите! Сигурно другите му дават по 1-2. Аз обаче му оцених труда, както и своя, да мъкне този тежък куфар. И така, аз с 0 долара се качих на автобуса и тръгнах.  Като слязох от автобуса, видях другите ми състуденти да излизат от колите на родителите си, а след това отидох в стаята си и в общежитието и видях, че там няма лампи, и  че се очаква от нас да си ги купим сами. Веднага си казах: "Леле, къде си тръгнала!" Обаче вече бях там. И трябваше да продължа да въртя фуетета.  :)

"Разликата между мен и вас е, че мен не ме е страх да сгреша", казва шахматистът Веселин Топалов.

Такива сме, българите. Не вярвайте на други неща, каквито ви разправят. Всички сме готови да почнем от нулата, да рискуваме, да научим нещо ново, нещо което някой друг е правил хиляди пъти. Винаги сме готови да застанем на ръба. Много е написано, не толкова в учебниците по психология, колкото в тези по антропология, за това как древните цивилизации имат ритуали, които те заставят да прекрачиш някаква нова граница и да стоиш известно време в това гранично пространство, където не си същият, но още не си "нов човек". В религията такива ритуали са създадени съвсем умишлено, за да накарат човек да продължи да се движи напред. Понеже да се променяш и да се развиваш е огромна човешка нужда, тези, които искат да я задоволят, поемат своите рискове, и прекрачват своите граници.

Невяна, с нейните фуетета през 2015-та, се завъртя на самата граница в себе си: между амбициозното момиче, което засега иска само да си изиграе съчетанието чисто, и шампионката, за която грешките са просто стъпка напред.

Има и втора причина защо плаках. Не е дори защото съм идеалист, а защото съм реалист. Гледам гимнастика от 30 години, обожавам българските гимнастички, но ми е ясно какви качества имат другите. Забелязала съм каква мускулатура има Саша Солдатова, каква пируетна техника има Ганна Ризатдинова, какви позиции на ръцете имат гимнастичките от Беларус. Много добре знам, че в техните държави има още много хиляди момичета с такива качества.  Обаче преди много години, в България, на голямата треньорка Жулиета Шишманова й се наложило да коментира това, че една българска състезателка е по-нисичка: "Нищо, тя ще се движи толкова бързо, че няма да забележат, че е нисичка."

Като гледам съчетанията на Невяна плача,  не защото Невяна е перфектна, и не само защото Невяна ще победи привидно по-силните от нея (а тя ще ги победи). Плача, защото съчетанията са направени така, че да показват най-красивото в нея и да не дават шанс на недостатъците. Колкото и парадоксално да ви звучи,  за мен съчетанията на Солдатова и на Ризатдинова всъщност не показват и една трета от това, на което всяка от тях е способна, и физически, и емоционално. 

Когато през 1991-ва гледах съчетанието на топка по ръченица на Мария Петрова от световното в Атина, също плаках.  Тук го играе малко плахо, но си личи непобедимата шампионка, която идва.





Години по-късно разбрах, че искам да гледам на  себе си и на хората около себе си, така като е гледала Нешка Робева, когато е измислила това съчетание: не само като сбор от качества и недостатъци, а като огромен, осъществим потенциал. 

Това е разликата между нашата школа и всички други в света: способността да видиш с пълна яснота силните страни на другите хора, да им дадеш пълното си доверие. Да искаш да покажеш красотата извън всякакви прегради. Това е завършен, непобедим професионализъм. Нещо повече: мисля, че му казват "любов към живота".





сряда, април 26

За леличките, късогледството, мечтите и тероризма

Имам един любим американски състезател по фигурно пързаляне, Джони Уиър. Любима в него ми е най-вече страстта му към играта пред публика и силата на неговите емоции. За техниката няма какво да кажем, той отдавна работи с най-добрите руски треньори и дори владее руски. В едно интервю го бяха попитали какво си представя, докато е на леда. "Представям си как аз скачам в един облак, който е пълен със златни прашинки и мирише на Шанел", каза той. "Потресен съм", беше отговорил журналистът.

Както можете да се досетите, Джони е гей и говори за сексуалността си съвсем открито. Според много източноевропейци е направо женствен. Въпреки това най-добрите руски треньори, някои от тях на достолепна възраст, имат голямо желание да работят с него.

Друга любима негова реплика е "В мен се крие една руска леличка, която плаче като гледа филм".

Има много начини да се интерпретира това изказване. Моята интерпретация е, че тази леличка се крие във всеки от нас. Леличката, която гледа "Титаник" за четвърти път, която гледа двойка на леда и казва:  "Не е красиво, че дамата е по-висока от кавалера", която мечтае дъщеря й да изглежда на сватбата си като принцеса. Тази леличка се е скрила във всеки от нас и понякога надава вой, а, в моя случай, понякога готви на другите баница. И винаги се вълнува от неща, които не зависят от нея, ама изобщо.

Като говорим за неща, които не зависят от нас, не мога да не се изкажа по повод съпругата на френския кандидат-президент Макрон. Стана ясно, че някои в България я определиха като "леля му" заради голямата възрастова разлика. Че това определение е сексистко и ненужно е повече от ясно. По-важното обаче е друго.

По-важна е не "лелята" на Макрон, а онази леличка, във всеки от нас, която плаче на филмите, мечтае да мирише на Шанел, иска за младите един перфектен патриархално-хармоничен живот, в който никой не се развежда, никой не прекрачва никакви граници и в който кавалерите винаги са по-възрастни и по-високи от дамата.  Тази леличка е стара, колкото света и е толкова настойчива, че живее дори в сърцата на гей-мъжете. Всичко с тази леличка щеше да е абсолютно наред, ако тя, както 65-годишната треньорка на Джони, Галина Змиевская, имаше очи да види красивото в тези, които са различни от нея.

Има лелички, чиито ценности и мечти, не им пречат да приемат, че светът е шарен. Че откакто свят светува е имало кавалери, които са много по-ниски от своите дами. Или по-млади. Или с по-слаби крака. Или дори, по-женствени. Ето, например между Алла Пугачева и нейния пети по ред съпруг, безкрайно талантливия руски актьор Максим Галкин, по-женственият май е той. Разликата между Алла и Максим е 27 години. Само че и вие, и аз, знаем, че Алла не е просто леличка. Тя е звезда, която плува в облак от Шанел. И то не само в мечтите си, а и в мечтите на другите.

В мечтите на леличките, които живеят в нас, ние всички сме и вечно млади, и вечно влюбени. А любовта далеч не е сляпа. Любовта вижда всичко. Тя вижда красотата в най-невероятните, най-неочакваните, най-скришните места.  За емоционалната леля, която живее във всеки от нас, очите на страстта са широко отворени и ограничения няма. Затова един артист като Джони Уиър дава на тази леля да диша и да обича света. Тази леля, която гледа сапунените опери, излиза на леда с един от най-добрите фигуристи на света. И пак тя му ръкопляска.

Само че има и късогледи лелички  и чичовци. Такива, според които щастието се мери за всички с един и същи аршин. Според които гимнастичката Силвия Митева беше прекалено късокрака, за да играе гимнастика. Според които Серена Уилямс е "прекалено мускулеста" (за разлика от техните идеални тела).  Според които, ако един човек е талантлив, това не е достатъчно, защото, може, например, да е "циганин". Според които ако не си семеен, не можеш да си щастлив. Според които един мъж не може да бъде с дълга коса, а една жена не трябва да тежи повече от 50 килограма. Според които човек не може да се влюби след 60. Според които не трябва да имаш деца след 45. Според които...

Според които мечтите на другите не са правилни, не са валидни.

Забележете само колко е тъжно. На някой да му пречи не това, което е реалност, не войните по света, не глада, не замърсяването на околната среда, не дори лошото време, а мечтата на някой друг.

В този блог аз пиша за гимнастика; пиша за това как хиляди момичета и момчета по цял свят мечтаят за голямата спортна сцена. Знаете ли колко от тях, още от най-ранна възраст, трябва да слушат как някоя късогледа лелка ги е определила "като не достатъчно еди-какви си, че да..."? Много, прекалено много. Сред тези много , напук на всичко, са и някои от най-успелите хора в света. Но дори и да не бяха. Въпросът тук не е в субективизма на един спорт или в субективизма на живота.

Въпросът е, че времето лети и че ако сме заети да съдим другите, след 20, 30 или 40 години, ще бъдем едни много тъжни лели и чичовци. Ще сме пропуснали, от чисто късогледство, да видим толкова много от красивите неща и в себе си, в в другите. 

Няма по-страшен терористичен акт от това да се опиташ да застреляш с предразсъдъците си мечтите и щастието на някой друг. Освен, че е убийствено, това е и самоубийствено. Означава, че слагаш  фалшиви ограничения на своите мечти. 

За да избегнат този вид емоционално самоубийство, лудите фенове, като мен, приемат с отворени очи браковете с голяма разлика, разводите, различната сексуалност, късите крака, тъмната кожа, имиграцията, религията на някой друг, дори грозотата. Грозотата на патенцето, което всъщност винаги е било лебед. 

Понеже този блог е за лебеди, тоест, за гимнастика, ето един малък спомен. Играеше, преди години, руската гимнастичка Вера Сесина, за която един фен с мачовски настроения се изказа, че "нямала врат и талия".  А за мен, ето, тя винаги е била истински лебед. 



Оказа се, разбира се, че за златни медали в художествената гимнастика не се изисква нито дълъг врат, нито тънка талия. А за щастието в живота пък съвсем не се изисква нито едно от нещата, които, от късогледство, някои искат да ни определят. 

Важно е да се посочи, че самата Вера никога не е смятала, че някой трябва да има нейните крака, примерно, за да спечели медал. На нея физическите данни на другите са й съвършено безразлични. ;)

И на мен ми е безразлично за кого е женен и дали е женен кандидат-президентът на Франция. Но не ми е безразлично, че някой късоглед, тесногръд човек иска да постави в рамки щастливата, сантиментална, свободна и отворена към всичко леличка, която живее в мен. Тази, която се разплаква на най-неочавканите победи и любови.

И се радва на щастието на другите.

Затова приемам всякакви тесногръди изказвания като акт на терор към самата мен.

Je suis леля.

понеделник, април 17

Имаме най-красивия ансамбъл, да го пазим

Тази година българският ансамбъл не спира да удивява всички. Вече гледахме съчетанията не само на рускините, които нашият отбор победи дори на техен терен, в Москва, но и на другите отбори с претенции за почетната стълбичка. Сред тях е и отборът на Италия, който редовно обира медалите на домакинското си състезание за световната купа.

Победихме и италианките, а сега е важно никой в отбора да не се пренавива. Композициите ни са единствени по рода си и са много трудни, но и заслужават да бъдат изиграни с удоволствие. Да играят с лекота заслужават и самите момичета.  Говори се, че някои от момичетата имат болки и контузии. 

Затова беше важно и остава важно да има подготвени резерви. Момичетата в първоначалната селекция за този отбор бяха изключителни до една и съм сигурна, че основният състав е избран много трудно. През годините сме правили грешката да пускаме състезателки да играят със сериозни болки. А не е нужно. Освен, че здравето е най-важно ,от това не остават нито хубави спомени, нито идват златни медали.

Истината е, че в България е напълно възможно да имаме 10 момичета на нивото на петте, които изиграха невероятните обръчи в Италия миналия уикенд. Всъщност, разширената селекция включваше 10 такива момичета. Въпросът не е в липсата на таланти, а в правилните решения и в поемането на рискове, само когато е абсолютно необходимо. За да имаш отбор, който играе съчетания с класи над останалите, трябва да имаш и резерви. 

Няма сполучлив вариант, в който треньорите ще стоят на тръни месеци на ред и просто ще се надяват, че никой никога няма да се разболее, например.  Най-силните отбори не са тези, в които никога не възникват болки и контузии, а тези, които са подготвени, че това може да се случи. А ако е толкова скъпо, както някои твърдят, да се подготвят няколко резерви, то отборът може би трябва да потърси допълнителни споснори или да направи дарителска кампания сред феновете. Но не и да разчита, че титулярките са винаги неуязвими.