неделя, януари 20

По-важно е да сме справедливи, отколкото да сме единни

Ще ви призная: от няколко месеца се чудя какво да правя с този блог. Блогът ще навърши 10 години скоро и като прегледах какво съм писала, има един рефрен, който се повтаря. Той звучи горе-долу така.

1. Идва талантливо момиче
2. Това момиче работи с Нешка Робева
3. Започват усилия:

     а. да се пречи на това момиче

ИЛИ

     б. да се прехвърли момичето в друг клуб и да се каже, че никога не е работило с Нешка  Робева: така стана и със Силвия Митева, която едно "благодаря" не каза на Нешка, така стана и с Катрин Тасева, и с други.

Мен не ме е страх от разочарованията. Разочарованията обаче имат смисъл само тогава когато човек научава нещо от тях. А какво научаваме от ситуацията, описана по-горе, освен, че всичко това е грозно и несправедливо?

Невяна Владинова и Катрин Тасева излязоха на световното в София миналата година с композиции, с които нямаха шанс да вземат медал, освен ако момичетата от Русия, Беларус и Линой от Израел не направят груби грешки. Всъщност, някои от основните конкурентки направиха такива грешки. Обаче се оказа, че изникват нови звезди от Италия и Украйна, които, въпреки грешките на утвърдените, пак ни изпревариха.

Ансамбълът, койго трябваше да върви с класи над останалите на базата на класиранията в началото на сезона, стигна до един златен медал, но изпусна абсолютната титла. Без съмнение това също се дължи не просто на лош късмет, а явно има какво да се подобри в подготовката.

Сега, след първото конгролно състезание за годината, излязоха изказвания, че българските треньорки и лидери на Федерацията щели да бъдат единни. От това се разбра, че ще се даде шанс на Лъчезара Пекова, едно прекрасно дете, което работи с Нешка Робева, да влезе в националния отбор. Само дето тя си го заслужава и без да се правят гръмки изказвания. Тя просто заслужава да е национален състезател.  И не е важното кой с кого ще е "единен". Важното е, че не е справедливо да се пречи на тези, които влагат труд и талант в гимнастиката.  

Питам се, ако има справедливост, как да си отговорим на следните въпроси:

1. Защо Петя Борисова продължава да е в основния състав на националния отбор? 

С какво точно превъзхожда тя и Таня Воложанина, и Лъчезара Пекова? Това не е справедливо нито към тях, нито към самата Петя, нито към отбора, нито към феновете. Около хиляда пъти съм писала, че не може някой години наред да стои на едно място и да си остане "абониран" за място в  основен състав на национален отбор. Не стоят така нещата в отборите, които редовно ни бият на големи състезания. Ако си здрав и тренираш, но не напредваш, просто някой те изпреварва.

2. Защо, след като Теодора Александрова се е контузила и е станала, о ужас, 61 килограма (сякаш други в отбора не са с подобно тегло и без контузии), не може тя да получи шанс като човек, който си вършеше работата преди да се контузи, да се възстанови и да се върне? Защо трябваше да бъде изгонена по толкова грозен начин, че и пред пресата да обявим колко килограма е? Това също сме го виждали с други гимнастички. Ако си контузена, веднага си вън. Освен ако, разбира се, не си Мария Матева, която игра години наред с тежко гръбначно изкривяване и с високи килограми, за да загуби и  своето време, и на всички. По това време обаче "единно" бяхме решили да я тласкаме напред за сметка на всички останали, та Ефросина Ангелова чак нямаше време и сили да работи с другите в отбора, защото денонощно се опитваше от болен човек насила да направи "прима". И как завърши всичко? От Мария не стана прима, а накрая Ефросина просто вдигна ръце и си взе шапката от България (отново! жалко!).

Не е въпросът, че няма единство. Въпросът е, че някои казват на черното бяло, а други гледат истината в очите. Има и такива, които си избират да затворят очи за година-две и после или сами си тръгват, или ги изритват, защото не са вече толкова удобни. Лили Игнатова, например, издържа известно време, и след това се подиграха с нея като излязоха да пред камерите да разправят, че ходела в залата с токчета. Тогава само Сашо Диков повдигна глас и каза нещо от рода на "това е безумно". Ами да, безумно е. И е нетърпимо. Камелия Дунавска и тя се опита: изведе ансамбъл от девойки, които бяха по-силни от тогавашните жени, но не получи признанието, което заслужаваше. Мариана Василева се опита да работи в България, но и на нея съвсем активно пречеха. 

Какво единство при такова поведение?! Кой ще се скъсва от работа, за да излезе един ден някой от всемогъщата федерация да го хули пред всички или да се старае просто да го изгони, ей така, въпреки силните резултати?

Ако човек не се държи зряло и справедливо, и да иска, той няма как да е "единен" с другите. Един ден все някой ще отвори очи за реалността: такова единство е  временно и обречено.



неделя, септември 30

Размисли за новите златни момичета

Вече всички знаят, че с най-красивата и трудна композиция на обръчи в света и с великолепна игра, българският ансамбъл спечели златен медал в съчетанието с 5 обръча на световното в София. Гимнастичките от ансамбъла са новите български златни момичета не защото спечелиха този медал, не защото спечелиха бронз в многобоя, а защото излязоха с оригинална, различна и впечатляваща игра. Това е истинската "запазена марка" на българската школа. Да посегнеш към медалите, да се качиш на най-високото стъпало в гимнастиката, както и в много други спортове, означава, че не играеш на сигурно, а играеш на ниво, с класи по-високо от това на другите отбори. По отношение на обръчите, българският ансамбъл достигна такова ниво.



Както винаги, подготовката за световното мина бе без поводи за притеснение и недоумение. Не стана ясно кои са резервите в отбора, как се справя отбора с контузиите, с психическата подготовка. За момент се заговори, че националката в индивидуалното, Ерика Зафирова, ще влезе в ансамбъла, без да е тренирала с тях. Видяхме блестящи изпъления, но и грешки, които можеха да бъдат избегнати.

Аз с голяма радост и нетърпение очаквах, че този отбори ще бъде абсолютен световен шампион, а не само златен медалист от един финал. Този отбор е на изключително ниво и го заслужава. Не знам колко от момичетата биха искали, а и, чисто здравословно, биха могли да останат в отбора и да се готвят за Олимпиадата през 2020-та.

Ако останат и продължат, то и те, и треньорският щаб трябва да си зададат въпроса: как да направим така, че да не изпуснем между пръстите си олимпийското злато, така както изпуснахме абсолютна световна титла пред родна публика.

Очевидно е, че разполагаме с момичтета с изключителни качества, с мотивация, с готовност да се държат като лидери и победители. Разполагаме и с много силни композиции, които още от пъврия ден на сезона бяха заявка за най-високото стъпало.

Да, тежко е за един отбор да излезе пред родна публика,  но напрежението да играеш на олимпийски игри няма да е по-малко. През 1996-та България имаше отбор като този. Отбор, който поради нелепа съдийска несправедливост стана втори на Олимпиада след очевидно изпускане на победителите. Време е сега, когато имаме отново невероятен отбор,  ансамбълът да излиза с такава игра, че да няма шанс някой да ни вземе заслуженото.

Въпреки огромната радост от световното, мисля че този отбор, или поне някои от момичетата в него, все още не са постигнали самия връх, големия български триумф, който заслужават и те, и техните треньори и фенове. Вярвам, че ще ги видим с нови, още по-тежки корони. 

Най-тежкото на короната, разбира се, е да я носиш с достойнство.  Тук идва моментът да напиша: много ми е мъчно, че българската публика освирка руските гимнастички. Не защото са руските, а просто защото са гимнастички. Всички те, от всички държави, работят към същите цели и имат същите мечти. 

Намирам за напълно приемливо да се освиркат съдиите след несправедлива оценка на собствения отбор. Но не и да се освиркват другите състезатели.  Важно е да се създаде култура на спортсменство и уважение сред феновете, ако искаме да излгеждат нашите гимнастички като победителите, които те отдавна са заслужили да бъдат.

петък, септември 14

Сребърното момиче със златен талант: Милена Балдасари

Първите думи по повод на световното първенство в София искам да посветя на гимнастичката, която ми хареса най-много,  Милена Балдасари от Италия.  Всички носителки на медали от световното са красиви и талантливи, но у Милена природната елегантност, чистите линии и прецизността в работата с уреда са издигнати на рядко срещано ниво. Това ниво се постига освен благодарение на личните качества на гимнастичката и благодарение на замисъла на композициите, които показват нейните силни страни по един недвусмислен, незабравим начин. 

Тя изпълнява съчетания, които са създадени само и точно за нея. Нещо повече, те са създадени с емоционална дълбочина и оригинални идеи, в които едно движение прелива в друго, уредът стои като естествено продължение на ръката на гимнастичката, музиката е в пълна хармония и с елементите и дори с цветовете на трикото. 

Милена спечели среброто на лента с най-наситеното с риск и зрелищно за гледане съчетание на този уред в света. Техниката на лента, която демонстрира, е по-добра не само от тази на златната медалистка Солдатова, но и по-добра от тази на още много гимнастички, които, поради едно или друго стечение на обстоятелствата, са печелили медали на този уред. Гледах съчетанието и се чудех дали ще издържа до края аз, а да не говорим за това как тя издържа до края.

Много ми хареса и композицията с обръч, с която Милена се класира шеста. Това шесто място ми се струва малко случайно. Не мисля, че гимнастичките на четвърта и пета позиция показаха по-силни изпълнения, с което не искам да кажа, че резултатите не са справедливи, а просто, че силите са напълно изравнени. Може би е въпрос на това каква са видели съдийките и кои трудности са зачетени, но ми се струва, че медалите на този уред за Милена Балдасари предстоят. 

Милена завърши четвърта на топка и бухалки. Намирам класирането на тези два уреда за справедливо и отново смятам, че в бъдеще Милена може да покаже още по-силна игра. Тези две четвърти места са много "скъпи". Те са ясна заявка за следващи медали. Забелязала съм го и преди, че състезателка, която се класира четвърта на световно обикновено не остава там. Може някоя да е между шесто и десето място през цялата си кариера, но не и четвърта. Така че стискам палци още сега за следващото състезание!

След някои грешки Милена стана също седма в многобоя, но е носител на бронзов медал в отборното класиране. Освен рускините и израелката Линой Ашрам, както и другата италианка, Александра Аджурджукулезе, няма други състезателки с по два или повече медала от това световно първенство. С по един медал се задоволиха и българките и звездата на Беларус Галкина.  Без медал завършиха изявени състезателки като украинката Николченко, израелката Зеликман, грузинката Пажава, японката Минагава.

Радостта от среброто на лента за Милена и нейната треньорка, Жулиета Канталупи, беше огромна. Жулиета е внучка на легендата на българската гимнастика, Жулиета Шишманова,  многократна държавна шампионка както на България, така и на Италия, финалистка на световни и европейски шампионати и, както се оказва, изключителен треньор. 

Понякога един треньор може с години да има прекрасни идеи и да не успява да срещне състезател, който да им даде живот. Затова аз се радвам страшно много за Жулиета, че е намерила някой достатъчно смел и талантлив, който да накара нейните идеи да оживеят на килима и да покаже най-хубавото от духа на гимнастиката: способността да създаваш все по-сложни и по-интересни комбинации.

Ако някой все още се чуди що за спорт е гимнастиката, защо им трябва на някакви млади момичета да се въртят на един крак, да скачат във въздуха, да размахват ленти и бухалки над главите си, пък да се претъркалват, докато уредите са във въздуха и да ги хващат с петите и гърба си, на този някой бих казала това: гледайте Милена Балдасари и ще разберете, че хората, които се занимават с гимнастика го правят просто защото искат да се развиват. Те всекидневно откриват и развиват най-доброто в себе си, физически и психически.

За това колко много се разви Милена можете да съдите и по трогателната реакция на радост и благодарност, която ни показаха с нейната невероятна треньорка след като видяха оценката на лента и повече от заслужения сребърен медал. Няма никакво съмнение, че когато си хвърлил 150% от възможностите си в една мечта и тя стане реалност, изглеждаш така. Така изглежда победата, а под победа имам предвид, разбира се, победата над себе си. Победата никога не идва с усмивка и перфектен грим. Благодарността никога не идва с репетиран поклон и помахване към публиката.

Затова и аз не знам как да се поклоня пред работата на този екип освен като им кажа: благодаря ви, че ви има. Благодаря ви, че ни показахте, че освен лъскави трика и гъвкави гърбове има още. Че има как,  че има защо.