събота, август 18

Голяма, но не и неочаквана, победа на Израел в Минск

В последните 2-3 години най-силната гимнастичка на Израел, Линой Ашрам продължи да се развива стремително, да обогатява съчетанията си с трудни елементи, да играе на много висока скорост, със страхотна амплитуда. Разултатите не закъсняха. Ето я днес Линой на най-високото място на почетната стълбичка в състезанието от серията турнири за световната купа в Беларус.

Отборите на Беларус и Израел в много отношения показват сходен стил и много треньори, които са продукт на школата на Беларус, са избрали да работят в Израел. Заради това победата на Израел в Минск е почти като да победи на родна земя, което не прави успехът по-малко значим и възхитителен. Честито,  Линой!

Мисля, че можем вече да кажем съвсем официално на Линой: добре дошла в най-високата класа на световния елит през 2018-та. Там, където заедно със състезателките от Русия, се намира Екатерина Галкина от Беларус и където много скоро ще намери своето място Влада Николченко от Украйна. Тук говорим за гимнастички, които показват много сложна работа и с тяло, и с уред, динамика, оригинални елементи и връзки между елементите, синхрон с музиката. Тези гимнастички се намират на по-високо ниво от останалите сред първите 10 в света, чисто по отношение на това, което е заложено в техните композиции.  Линой и Катя Галкина обаче със сигурност показват, че могат да изпреваят най-силните представителки на руския отбор. Силно се надявам и Влада да продължи по същата траектория на развитие.

След изброените гимнастички от "извънземно" ниво, следват 8 момичета, които са еднакво силни. Това са втората израелка Никол Зеликман, втората на Беларус Анастасия Салос, двете невероятно интересни италианки, Милена Балдасари (моята любимка) и Александра Аджурджурджукулезе, Саломе Пажава от Грузия (също любимка), българките Катрин Тасева и Невяна Владинова, японката Кахо Минагава. Бих добавила към групата и двете американки, Грискенас и Зенг, но им предстои още работа, за да са на това ниво. От тази група гимнастики за мен като състезателки с най-стремително развитие се открояват Салос и Балдасари. При чисто изиграни съчетания, очаквам и двете да се класират все по напред в бъдеще.

А сега искам да кажа и няколко думи за представянето на българките в Минск. Бих обобщила това представяне с два въпроса: къде и защо. Къде сме тръгнали и защо в този вид? Ще се съсредоточа най-вече върху въпроса "защо", а "къде" си възниква то само себе си.

Защо на бухалки Катрин получи 19.9, а Невяна 18.55. Какви са разликите в трудността и изпълнението, които наложиха тази огромна разлика? Любопитно е, че само на бухалки Катрин получи толкова висока оценка. За мен реалният диапазон на нейните оценки е 18, 200 до 18, 800. На съдията, който някакси постигна това учудващо 19.9 бих казала: къде сте тръгнала и защо си мислите, че на следващото състезание някой ще търпи това?

Защо точно месец преди световното има много неизчистени елементи в играта и на двете българки?

Защо Катрин Тасева играе със жълта лента, когато е облечена с черно и розово трико? Къде е тръгнал този, който избра тези цветове? Въпросите тук са изцяло риторични.

Цял сезон се питам и за едно друго "защо". Защо Невяна Владинова, това нежно, красиво, ефирно създание, играе по музика в изпълнение на Слави Трифонов. Къде сме тръгнали? За никъде не сме тръгнали, казва една моя приятелка румънка, защото дори и да тръгнем, "някаква дълбока балканска гадост, съхранена дълбоко в нас, все ни настига". Настигаме се.  Невяна беше избягала от баналното, от пошлото и от грозното, в предишните сезони. Уви, с този избор на музика се настигна. И въпросът "къде" е без отговор, защото връщане назад няма. 

В същото време, трябва да добавя още малко за тази лента. Не е въпросът, че Невяна няма да играе лента в състезанието за отбороното класиране на световното първенство след месец. Не е въпросът, че тя елементите си ги прави, и то много красиво. И не, не е въпросът, че няма да получи медал за това съчетание на световното, а иначе печелила много медали на лента и би могла. Въпросът е, че тъкмо си помислиш, че си избягал от простотията и мърсотията и изведнъж простотията и мърсотията зейват гласовито в самото съчетание. Съжалявам, много харесвам Невяна, но не мога да не споделя как ме кара да се чувствам този избор на музика...

Толкова за защо-то и къде-то при нас.

За Израел, за тях също знаем защо и къде ще печелят медали: защото работят с голям хъс и сериозни амбиции, но без компромиси с добрия вкус. Къде: днес в Минск, утре и в много други градове.

В заключение искам да кажа: Линой Ашрам е прекрасно и много талантливо момиче,  но без да е изключителна, както бяха една Канаева или Кудрявцева. Истината е, че ако тя може да победи рускините и Беларус на родна земя, ние също бихме могли. Ако работим по правилния начин. Не го правим.

събота, август 4

Талисманът на сексизма


От известно време се опитвам да напиша нещо за гимнастика, което да звучи оптимистично. Но не е никак лесно. На европейското отборът ни в ансамбловото съчетание имаше огромен шанс да стане абсолютен шампион и го пропусна.  Междувременно, при съчетанията на гимнастичките в индивидуалното продължават да се правят промени и всичко продължава да стои неизкусурено, а до световното има много малко време. Затова пък националките се снимаха в реклама на L’Oreal,  в която са по едни трика, с които изглеждат почти голи. 

Щях да пропусна да коментирам тази изява, но това, което за мен преля чашата на разочарованието и лошия вкус,  е новата идея, че световното първенство в България има жив “талисман”. Обикновено талисманите на спортни събития са мечета, кученца, или някакви други нарисуавани герои. После се шие костюм, който някой актьор облича, за да се разхожда в залата като талисман на първенството и се продават сувенири с талисмана.

Да поставиш жив човек за “талисман” (а в случая този човек е бивша гимнастичка от националния отбор), е все едно световното по футбол да вземем един бивш футболист, да го облечем в прилепнали дрешки и да го налепим по всички плакати и сувенирчета на световното, като го обявим за “талисман”. Разбира се, никой бивш футболист не би допуснал такава подигравка със себе си.  Не биха го допуснали и състезатели в други спортове.

Когато имаме жив човек като рекламно лице или представител на световното, той трябва да се нарича “почетен гост”, не “талисман”. В този случай той или тя трябва да е личност със сериозни успехи в спорта. Подходящи почетни гости биха били например Бианка Панова, българката, която получава 8 оценки по 10 на родна земя във Варна през 1987-ма, или Адриана Дунавска, единствената ни медалистка от Олимпиада в индивидуалното.

Но ние нямаме личност като лице или гост на световното, а сме решили да имаме “талисман”. Талисманът е бившата гимнастичка Радина Филипова. Не ме разбирайте погрешно: аз всъщност много харесвах Радина като гимнастичка и много ме беше яд, че тя така и не стигна до голямата международна сцена в гимнастиката, игра на много малко турнири от световна величина. А и много рано спря да бъде част от националния отбор.

Проблемът обаче не е в качествата на Радина или в успехите й като гимнастичка, защото тя не е избрана за почетен гост. Истината е, че в случая тя е избрана за “талисман” не заради спортните си успехи, а просто заради своята красива външност. Някой е решил, че талисманът трябва да е не танцуващо мече или котенце, а едно красиво момиче,  което да облечем в привличащи вниманието дрехи, да нагримираме с 8 килограма грим и да го сложим на всички материали за световното.  Някой е решил това, защото в България, и в частност в гимнастиката, от красивите момичета се очаква точно ролята на мече или котенце,  на някакъв красив предмет, който хората да зяпат.  Постоянно излизат в медиите едни до голяма степен беизнтересни и дори леко пошли снимки на Радина, на някои от които дори е снимана в гръб, за да се вижда красивата й фигура от всякакви ъгли, та народът да плакне очи.

Както вече написах, футболист или друг спортист никога не би се навил да бъде принизен до “талисманска” роля.  Федерациите на другите спортове не се силят да правят такива неща, разбира се.  Само че в гимнастиката идеята, че жените са не само красиви дългокраки създания, а силни личности, май сме почнали само да я миришем.

Жалко е, че вместо да показваме нашия спорт като пример за това как красотата се съчетава с таланта, трудолюбието, волята и спортсменството, ние сме се съсредоточили, за пореден път, върху това кое момиче просто има най-дълги крака и най-плътни устни:



Кажете ми честно, ако Радина беше мъж талисман на първенство по тенис, борба, лека атлетика, волейбол, какъвто и да е спорт, щяха ли този мъж да го накарат да застава в пози като тези на двете снимки по-горе? Какво общо има този вид позиране със спорта така или иначе? Ако исках да гледам мацки по къси шорти,  снимани в гръб, за това си има и място, и време. Мястото не е залата по гимнастика и времето не е в дните на световното.

А всъщност е прекрасно, че Радина има красива външност. Външност като нейната имат още хиляди млади жени, много от които не са гимнастички или бивши гимнастички. Чудесно е да им се възхищаваме за тяхната красота. Това, което не е нужно обаче е да поставяме някое от тези момичета в ролята предмет или плюшена играчка, и то в контекста на голямо спортно състезание. С талисманството на Радина не помагаме на нашия женски спорт, който се бори да бъде приет от света за сериозна дисциплина.

понеделник, юли 16

Европа не ликува и Африка също не ликува


Това е гимнастичката от Южна Африка, Грейс Леготе. Тя не е нито европейка, нито е египтянка. И не е американка. Тя се състезава за Южна Африка и се радва, когато се класира напред. Ако гимнастичките от Египет, които са прекрасни, победят, тя не го приема като своя победа, нито подскача непременно от радост, защото има много силни  гимнастички с африкански произход в отбора на САЩ по спортна гимнастика, както и по художествена.

Не знам дали сте го забелязали, но когато отборът на Дания играе силно, в Холандия не почват да “ликуват”, а когато Франция спечели, на испанци и на португалци им е доста криво, за италианците няма да отварям дума. Дори тези страшни франкофони, румънците, не са се разликували.  Аз също не почвам да подскачам от кеф, когато спечели румънска гимнастичка, а не, например, американка, японка, или рускиня.

Питам се обаче какво правят поляците в Англия и Германия и техните роднини в Полша, когато Англия или Германия спечели. Дали си казват, "ура, Полша е велика", или правят разлика между разни основни положения в света и в спорта.  Като например това, че ако ще и 11 немски граждани, на които родителите (или по един родител) са родени в Полша, да играят за Германия, победата е на националния отбор, на целия отбор, с неговите треньори, лекари, масажисти, шофьори и на милионите им фенове.  Които може да са дори и в Турция, и в Полша, или в Австралия. Но преди всичко са в Германия. Едно е да има фенове на футболисти от друга националност,  съвсем друго е да се пише, че цял континент “ликува” за един отбор.

Не, Европа не ликува за Франция. Франция ликува за Франция.

Първото и най-важното нещо за победата на Франция е следното: когато техният отбор спечели, ликуват първо и най-много техните сънародници. Другите сме малко вкиснати,  и то с пълно право, а най-вкиснати са белгийците, някои от които са просто французи-ментета.  J

Сериозно обаче. Момчетата, които играят за Франция, са французи. Къде са родени родителите и бабите им дядовците в случая не е важно, защото те са французи и се гордеят с това, а с тях и всички французи, които развявха френски знамена след победата.

Всичко друго, което се пише омаловажава усилията на спортисти от цял свят (и на европейци, и на африканци) и се подиграва с техния труд, с амбициите им и с личния избор да играят за определен отбор.

Африка не ликува заради победата на отбора на Франция. Африка е цял, огромен континент. Колонизиран, частично,  от французите. Все едно Бразилия да ликува за победите на Португалия.  Що за безумие? Дайте още един път да натрапим европейска идентичност на хора, които не са европейци и не искат да бъдат.

Или може би “Африка ликува”, понеже във френския отбор има играчи с произход от Сенегал, Мали, Алжир, Камерун и други африкански държави.  Сериозно? А да не би, като спечели Аржентина, да почнат да “ликуват” в Уругвай, Колумбия и Чили?

Знаете ли, че феновете в Камерун (населението на Камерун е 23 милиона) никога не са стъпвали в Алжир и нямат нищо общо с Алжир, а може дори и на картата да не могат да открият Алжир. Точно така както в  Корея може да нямат представа къде точно е Узбекистан.  Също така, не знам дали забелязахте, но цяла Азия не скочи да “ликува” за това, че Корея победи Германия. 

Колко милиона живеят в Африка, колко различни езика говорят? Защо да не ликуват за своите отбори, защо да им приписваме нечия чужда победа, победа на момчета, които всъщност са избрали да не живеят в Африка?

Хърватският отбор показа по красив и незабравим начин, че малките държави и техните отбори могат да имат големи мечти.  Успехът и за тях си е техен, не е нито на сърбите, нито на словенците, нито на българите, румънците или гърците.  Отборът на Румъния иска да победи и хърватите,  и българите, и гърците, и да победи и Уругвай и Италия. Другите отбори от цяла Европа също искат следващия път ПРОСТО ДА ПОБЕДЯТ хърватите, а  не да се радват на победата на някой друг. Същото важи и за техните фенове.

Отборите на Сенегал и Камерун и на всяка друга африканска държава (заедно с техните фенове!) НЕ СА РАЗЛИЧНИ ОТ НАС. 

Те на са нито придатък на Франция, нито се идентифицират с 5-6 души от  различни места из огромната Африка, които се е случило, тази година, да играят в някой европейски отбор.

Да разбираш, че  с другите хора се състезавате при едни и същи правила и че имате едни и същи мечти: това е истинският спорт.

Уважението към самия себе си изисква да си кажеш: харесват ми други отбори, но АЗ мога да победя.

Уважението към другия човек изисква да приемаш другия като достоен да излезе срещу теб. Като просто още един, който има право ДА ИСКА да победи.